Сливи за смет или още великата криза с боклука

ноември 15, 2011 at 12:04 pm (Без категория)

Autor: Yavor Stamenov (Sanguinis)

Настана есен, месец изгрея, дъжд се излея от свода небесен, град зашумя, вятър повея, Балканът пее хайдушка песен.

А хайдути много – много, та премного, поради щото темна мъгла застла градове и села, хора и зверове. Темна мъгла като черните облаци, що покриха небесата над Старата Държава.

Тежко време дойде, трудно се ядват сливите, що сами си избираха и беряха людете, а те – сливите, сичките малко позагнили от времето.

Позагнили били па и не само те, ами и доста още – то толкова боклук да се изсипе отеднаж, толкова смет и зловонни смърдения, та се видяха бедните хорица в чудо…

Постла се в Държавата килим от боклуци, та се намериха и хитреци, що да дадат свестен акъл за неговото отсраняване. Между ония, що от акъла се поучиха, и трима приятели:

-Айде бе, Кольо, айде бе брате бе, ко направи, гледай де си се затуткал, а то работа, братко, работа имаме…

-Стига бе, стига си юркал, да ти пикам на бързането – и се изплю звучно.

-Вий не знайте то как става, момчета, туй дето ся ще го правиме е свято дело, свято щото е за благото на народа, щото ако ние не подредим сичко, никой няма да помогне и затуй в тия кризи Държавата нази вика – ние да си кажем кое как и що да се направи, ние да избереме кажи речи – каза Пеньо гордо и се изхрачи на свой ред върху една маргаритка.

-Право, право вика Пеньо – рече чичо Митко – ний ся от Бога и от царя имаме правото да оправим тая бъркотия – миналия път като събираха така тая смет – кога беше – преди 4 години ли как, толко много пехливани се извъдиха – за да им хвърлиш в техния казан боклука – сланинка даваха, та да им се усланяш повечко! И хората зимаха, лапаха ( па и ракия имаше), та ходеха и носеха чувалите на ония гяури с червените палтенца и очички, дето уж народни били, та им хвърляха боклука, грях голям брате, тука секи сам е отговорен за свойта смет, не трябва да плащат тъй да купуват чуждото бреме, чуждите лайна кажи речи…

-Тъй, тъй, Мите – рече Пеньо – ний затуй ся тука сме се събрали неска 1 народ, та и от Туркия дошли да помагат, та чистим бате греховете на ония, що години наред трупаха смет – ний сме неска, тъй да се каже Държавата, момчета!

-За Държавата аз и гащите си давам!

-Аз и на жена ми гащите й давам!

-Аз и син си ще събуя! – просълзиха се тримата мускетари и свиха по една уличка към чаршията, дето беше пункта за събиране на боклук.

-А ето ги и новите спасители на народа – будители, революционери, месии и акционери в нашата красива Република Държава!

-Охоо, бай Христо, що си се разхубавил така! Глей го в костюма, с герба на новото време – ти беше от ония дето миналия път най-добре акъл дадоха, кмете, и сега пак искаш да цункаш властта, щото виж ни на – с боклука сме си. Тука вътре в тия чували сичко има – и размисли, и спомени, и ревове, и кърви, и пиянски забави, та до голяма степен туй е нащо мнение, щото и ти кмете си отговорен за нащо нещастие, а то е повече от щастието. Затуй са именно торби със смет, та може би сега ще да се отървем другояче от тях, а не чрез тебе…

-Абе Мите бе, абе синко бе – виж аз какво ти нося тука – и отвори една торба, от която лъснаха няколко дузини сливи – големи, сочни, лъскави и месести.

-Гледай ги какви големи…

-И хубави.

-И пресни.

-И зрели…

-Големи ами, в туй време само боклука ви гние повече от ваще сливи в овощната! А земете тая торбица, а аз ще ви кажа де боклука си да метнете.

-Ама то… не е редно тъй бе, кой… как… нямаш право!

-Имам ли сливи, имам, мина веке времето да даваме сланина и гроздова, ние сме веке нови хора и сливи даваме на нашите граждани, белким не ни сочи светът с пръст, че мазнината си пускаме, кога криза за решаване има…

-Що пък не – моите сливи са верно изгнили веке – рече Пеньо и се присегна.

-Да ви пикам на предателството! Аз зарад вас го прая, да сме заедно после в казана на греха, но не по мое убеждение – рече чичо Митко и се присегна.

-Кой зарад нас бе, ти не дочака да видиш аз ко ще река – ухили се Кольо и се присегна.

-А така, момчета, герба на новото време на вас разчита, няма за турците или народните да бачкате я! Народа – туй е в днешно време – Демокрацията! А нейният свят е син, но нейният герб е нов! Туй сме братя ние – ние сме демокрацията!

Кметът се загърна с голямото си черно палто. Туй палто беше с много и доста широки и дълбоки джобове, всеки от който с цип и катинарче. Туй палто беше банка, туй палто беше създадено да съдържа капитал…

Новите агитатори сички умееха да съдържат капитал, щото демокрацията е най-безценният капитал, щом този същи капитал е демокрация…

Ей го на – надвесил се над старата Държава – капитал и демокрация – най-големият казан, където щеше да се излее най-много боклук…

Но нека не пречим повече на „координацията” при събирането на боклука…

Държавата трябва да бъде редовно почиствана – също като душата.

Постоянна връзка Вашият коментар

На раздяла

май 27, 2011 at 10:42 pm (Без категория) (, )

С мързелива стъпка вървя по мрачен коридор и не зная какво се крие в тъмнината. Чувам само как мелодията в сърцето ми тупти – нежно, като ласка от спокойното море, пратена ми по лъчите на бавно изгряващото слънце – и всяка крачка, макар и колеблива, остава в миналото, окъпана в светлина. Намръщвам се и се усмихвам. Ядосвам се и се смея. Изведнъж в коридора се появяват и други хора – и те нищо невиждащи, но толкова упорито взрени напред, сякаш искат да пробият мрака с очи – и вървят до мен. Колкото по – напред стигаме, толкова повече стъпките ни се доближават едни до други и толкова по – ясно чувам мелодията на сърцата им. Тайнствена като прохладен лес в лятна нощ, успокояваща като топъл вятър в клоните на дървесата, тихо нашепващ, че си у дома. И винаги различна. От всеки отделен човек се излива различен звук – някъде бавен и тъжен, някъде бърз и закачлив, но колкото повече се приближават те до мен, толкова повече отделните линии се сливат в едно…

Вървим полека напред и оставяме искрящи следи в коридора зад нас. Те хвърлят своя блясък, но вече са минало, забравени като детска рана, някога парила ужасно, но вече дори споменът за нея е изчезнал.

Стъпваме.
Затварям очи и се заслушвам. Искам да чуя вълните на морето, галещи брега със солената си ласка, нежна като ласката на любовници в прохладна лятна нощ, да чуя прикрития им зов:

“Wasssssssssssssssssssssssssssssser…”,

така подмамващ и заплашителен, като коприна, просъскваща върху ледено острие. Мелодията ме обгръща в меката си прегръдка и гърдите ми се отпускат, издигат се и падат спокойно като кораб, плаващ по кадифената пътека на залеза…

Отварям очи, а рамената ни вече са едно до друго. Стъпките ни биват погълнати от мързеливата изящност на музиката… Всички сме едно и няма значение, че сме слепи – вървим, опрели вяра във вяра, и душите ни танцуват под бавната мелодия на джаза, леещ се от отворените небеса.

С у с м и в к а на уста и забравения вкус на горчивата сълза, попила отдавна в безкрайния пясък на брега на мързеливото море, се разделяме. Погледите ни отново устремени напред, но не към падащия тежко като коприна мрак, а към успокояващия като майчина песен изгрев, който леко ни нашепва: „Новият ден иде.”

Постоянна връзка Вашият коментар

Facebook

май 23, 2011 at 9:10 am (Без категория) ()

…или така нареченият „социален феномен”. Това определение ме кара да се замисля кое пък му е толкова феноменалното. Когато за пръв път чух за Facebook и концепцията му, въобще не разбрах защо е толкова известен и за пореден път се зачудих колко тъпи и отчаяни трябва да са хората, че да му отделят толкова време и внимание . Мислех си: „Има скайп. Защо ми е да ползвам нещо, което на практика ми позволява да правя същите неща, само че по – бавно?” Истината е, че този сайт е истинска Мона Лиза в сферата на интернет и социалните страници.
Макар да отне известно време, вече и на мен ми се случва да влизам там всеки ден. По няколко (десетки) пъти. И колкото повече го използвам, толкова повече разбирам за какво става дума. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше начина и нещата, за които те уведомява. Дали някой е „тагнал” твоя снимка, дали някой е коментирал върху твоя снимка, дали някой е „лайк”-нал твоя пост, линк към страница или т.н. Хм. Забелязвате нещо, нали?
Facebook е общество, в което вниманието е насочено към теб. Facebook позволява на абсолютно всеки човек да си изгради свят, в центъра на който е самият той. Колко прекрасно. Тъкмо този съвсем, ама съвсееееееем малък детайл прави тази социална страница толкова неустоима. Тя ви гъделичка по егото. Тя ви шепне: „Ти си специален. Това общество, тези хора, всичко в този свят е направено заради теб.” Няма да получавате съобщения какво правят приятелите ви. Не и ако вие не сте включен по някакъв начин в техните дейности. Няма да получите едно от онези толкова стоплящи сърцето цифрички под трите иконки в горния ляв ъгъл на страницата, ако не е свързано с вас самите. За това става дума.
Мисля, че абсолютно всяка идея, която те бъзика по егото по такъв елегантен начин е обречена на главозамайващ успех. Накарай някого да се чувства специален, все едно че всички се интересуват от него, и е твой. О, да, има хора, които твърдят, че не искат да са в центъра на вниманието, не искат да бъдат забелязвани, ако може просто да изчезнат, да се стопят на фона на всички останали. Но колкото и да се опитват да избягат от истината, няма да успеят. Егото им все още там, в най – тъмния ъгъл на съзнанието им, и чака. Спотайва се. И когато се появи възможността за изява, изскача с рев: „ИСКАМ ВНИМАНИЕ!”
Всичко го усещате, нали? Приятното гъделичкане, когато видите, че някой е качил ваша снимка или харесал е нещо, което сте направили. Кара те да се чувстваш… значим. Сякаш си част от нещо, а не просто случайна комбинация от атоми. Което пък води до чувство на пълно социално отчуждение, ако (не дай БОЖЕ!) спреш да ползваш Facebook. Същото усещане получаваш, ако „пост”-ваш неща, които, изглежда, никой не забелязва – сякаш целият свят те игнорира.
Facebook. Социален феномен? Може да се каже. Както споменах, всяко начинание, използващо егото на човека, е обречено на успех. Дали е за добро или за лошо, това не мога да кажа. Всеки от вас трябва сам да си прецени. Във всеки случай не убивайте детето си, защото ви е прекъснало играта на Farmville…

Постоянна връзка има 1 коментар

Разни хора разни идеали V

май 22, 2011 at 1:01 pm (Без категория) (, , , )

Абре Жельо, абре будала… е кажи ми сега, за какво си го направил тоз’ сайт, какво печелиш от цялата работа? Тръгнал, моля ти се, да обяснява на хората за равносметки, морал, за патриотизъм, за битки, за война, тръгнал да популяризира поезията, творчеството… абре Жельо, не се научи в какво време живеем, искаш, знам, да напълниш малко нравственост в главите на нашите връстници – абитуриентите, с оглед на бъдещата абитуриентска… Ама, както е казал навремето оня с многото произведения, дето имахме да ги учим за тъпата матура: Не се гаси, туй що не гасне, е па аз ще ти кажа – не се пълни там, дето вече е препълнено със свещена простота и разврат.
И кажи де, какво спечели от цялата работа, някоя пара взе ли, а популярен стана ли, харесават ли те мацките, нищо, нищичко, е каква е цялата далавера… абре Жельо, абре будала,разликата между мен и теб е,че аз съм ПИЧ,а ти си БАЛЪК.Какво имаш ти бе, нищо нямаш, само твоите светли и възвишени ценности и идеали, ама тях можеш ли да ги продадеш, можеш ли да ги караш, можеш ли да правиш секс с тях, не нали, е тогава какво имаш ти бе – въздух, вятър, нищо. Ще кажеш имам морал, имам чест и достойнство, уча се, образовам се, чета, творя, имам богата обща култура, знам кои са Левски, Ботев, Вазов, Хайне, Кант, Гьоте, Ницше, знам, че П.Р. Славейков и П.Славейков са баща и син, е и, к’во от т’ва? Пак си оставаш балък, а аз съм ПИЧ. Блъскай си главата с тея поетични въздухопарни идиотщини, за да останеш forever alone, пък аз отивам на PLAZZA!
Kарай си раздрънканото Рено 19, защото майка ти и баща ти са нормални хора с нормална работа и плащат редовно данъци, аз пък ще карам БМВ Х6-ицата си до PLAZZA, щото тате е директор в “Натура 2000” и оня ден продаде поредния плаж с гората до него на някакъв предприемач да строи хотел, ама ме изменти, на мен взе някакво мижаво джипче, пък да знаеш той какво си купиии, пък на мама какво купи, а пък на любовницата си, дето бачка в БТВ-то, какво й взе… както и да е, аз отивам в PLAZZA, всичките мацки ще са мои, може и твоята да забърша, кой ли знае какви ги върши, докато стабилно си е вкарала венозно малко от лакочистителя, който употребяват всички в тая държава. Шикозно съм облечен в Armani, напръскан с Yves Saint Laurent, сега ще мина да взема малко пико и амфети и да се размажем както подобава, пък да знаеш какво ще се направя на абитуриентската… Исках да си купя и нов часовник, ‘щото т’ва Tissot е доста старо, ама дърветата в Пирин планина вече ги изсякоха и тате няма за какво да взима повече пари… Пък за джобни имам само 1000 лева, толкова беше оставил тате на любовницата си от БТВ-то да излъже, че живеем добре, ама аз ги взех, ‘щото и без тва вече българинът не го интересува ситуацията в държавата, дай му на него кълчи-кълки, дай му ракийца и е щастлив, а ти к’во му даваш-поезия, морал, ценности, бе ти луд ли си бе?
Будувай над поредния си коктейл от глупави безсмислици за благоприличие и тем подобни простотии, а аз ще барам пияната ти аверка, заедно с нейните аверки в дискотеката, а ако решиш да дойдеш да се разправяш с мен моментално ще те смачкам заедно с охраната на тате и моите нацепени приятели, ‘щото аз съм ПИЧ, а ти си БАЛЪК… Отчая ли се вече… направи така, както прави всеки в тая държава, удави мъката си в алкохола, дай му да ти избоде очите и да ти даде нови, които виждат само лъскаво, шикозно, виждат само хубавите мацки, бляскавите дискотеки и абитуриентски, ‘щото нали знаеш, Жельо, всеки ден е бал за нас…
Ех, Жельо, заминаваш за Германията след 3 месеца, не остана време, не разбра как се живее тука, белким разбереш там, там у Европата, пък след това какво ще правиш, пак ли ще се върнеш да наливаш морал у главите на българите, ех, следващият път, да знаеш от мен, остави я таз поезия, ами пробвай с Калашника, мисля че той ще помогне повече…

Автор: Гоце

Постоянна връзка Вашият коментар

21 май 2011 или КРАЯТ НА СВЕТА

май 22, 2011 at 6:21 am (Без категория) (, , , , , , )

Казват, че светът трябвало да свърши днес…

Небето щяло да се отвори и божествената светлина щяла да разкрие всичките ни грехове…

Така като гледам днес времето и без това си е достатъчно светло, но някак си не е в духа на празника – не трябваше ли от небето трябва да валят пламъци и всички да бягаме в ужас от небесното наказание…

Независимо в какво вярват повечето от вас, днес ми се струва подходящо от чисто символична гледна точка да се замислим за живота си – какво направих досега? Доволен ли съм от себе си? И най – важният въпрос от всички – готов ли съм да умра? Отговорите вие може да усетите съвсем ясно в себе си – всеки знае много добре дали е удовлетворен от цялото си съществувание до този момент, а ако съм разбрал нещо за живота, то е, че колкото повече страдаш, толкова по – пълноценен се чувстваш. Страданието гради характер (хм, това прозвуча като лозунг от Аушвиц), изгражда личността и води до вътрешно удовлетворение. Извинете, изразих се грешно – умереното страдание. Ако преувеличим, стигаме до ситуации, подобни на горепосочения пример. В този смисъл днес се чувствам добре – ако точно сега небето се отвори и някаква обвита в светлина фигура слезе, ще застана пред нея и ще кажа: „Ето ме. Направих всичко по силите си. Съди ме щом искаш.” Това не е пълната истина, разбира се. Не направих абсолютно всичко по силите си, можех и още – човек винаги може още. Но се опитах.

Така че независимо дали сте християни, мюсюлмани, атакисти, мормони, евреи или хинду, в даден момент всеки един от вас ще му се наложи да направи една равносметка. В много случаи тя няма да ви хареса. По филмите все използват клишираната фраза: „Живей така, все едно няма утре.” А, да, и в една песен на Nickelback. Честно казано, не смятам, че ще съжалявате чак толкова много за момичето/момчето, в което сте били влюбен/а и никога не сте му казали. А обикновено това е ситуацията, с която се асоциира прословутата фраза – а, също и когато има драматично неразбиране между дете и родител относно избраната професия от съответния подрастващ. Следват изключително емоционални сцени, след които героите и публиката трябва да разберат, че човек трябва да прави това, което обича и родителите трябва да го разберат. Хм, все някой някога трябва да е казал: „Ех, защо животът не беше прост като в Холивудски филм?”

Та, когато теглите въпросната равносметка, дали ще си спомните ли за училищните години, които някои от вас ще имат чувството че са изгубили, ще си спомните ли някакви детайли от досегашния ви живот, толкова дребни, че е трябвало да умрете, за да осъзнаете с пълна яснота какво е трябвало да направите? Ще съжалявате ли, че не сте работили това, което ви се е искало, че сте пропуснали младежката си любов, че не сте се опълчили на оня побойник от училище, че сте оставили шефа да ви мачка, че никога не сте казали нищо на колегата, който говори зад гърба ви, че не сте ходили повече на почивки, че не сте оценявали живота, че не сте отгледали децата си като хората, че не сте оставили своя отпечатък върху света или че този отпечатък не е достатъчно дълбок? Вижте Хитлер. Дали си е задавал тези въпроси, преди да си пръсне мозъка?

Как мислите? Напрегнете се малко, опитайте се да си представите. В този момент някой е насочил дулото на пистолет към главата ви и ще натисне спусъка след точно една секунда. На вас ви трябват микросекунди да преосмислите живота си, защото точно в този момент мозъкът ви светва като коледна елха и всичко, абсолютно всичко, което някога сте направили, казали или помислили, става ясно като бял ден. Всичките ви грехове излизат наяве и нямам предвид само всичките ви дейности и мисли, които обществото би определило като лоши, а всичко, което сте желали силно, но никога не сте събрали смелостта да го направите. Това е грях спрямо самите вас.

Куршумът напуска дулото на пистолета сред водопад от искри.

Сърцето ви прави: „Туп.“

Дали не трябваше да помагам по – често на бедните?

„Туп.“

Дали не трябваше да съм по – добър към семейството и приятелите си, да ги изслушвам и да ме е грижа за проблемите им?

„Туп.“

Лош човек ли бях?

„Туп.“

О, Господи, не искам да умра!

„Ту…“

Постоянна връзка Вашият коментар

Първи стъпки в Poetry Slam…Пиянството на един народ

май 20, 2011 at 11:43 am (Без категория) (, , , , , , , )

Здравейте и НАЗДРАВЕ от един обикновен човек с обикновено образование, живеещ в обикновен апартамент, слушащ обикновена музика, обличащ се с обикновени дрехи. Има само една причина хората да смятат иначе така обикновената ми личност и физиономия за необикновена. Да, аз не пия алкохол, разбира се това не ме прави четириоко всеядно извънземно, което ще ви схруска всеки момент, напротив, не се страхувайте от мен. Или може би вече е късно за българина да приеме, че някой би могъл да се откаже от божествената амброзия, съдържаща около 80 процента етанол… Но стига съм “хейтвал” алкохола…
Влизам в дискотека, всички се обръщат, ама не за да видят мен, а за да наблюдават хубавите задни части на осмъртилата се “дама”, която танцува на пилона, на две големи… сокчета съм, а сервитьорката ме гледа сякаш съм получовек, дошъл от дебрите на Ада и се чуди и се мае какво по-дяволите прави този “крйип” в дискотеката, чудати “вакханки” се вихрят около мен, простосмъртния, а зад тях наперени културисти ги следват с горестен поглед, който нашепва да ти го дам ли… и все пак всички знаем, че тяхното коте е само за сериозни господа. Пияни, заляни, от седмица не спали, светът е в краката им, мама и татко кихат пари, баба и дядо навремето били партийни секретари, шикозни, красиви, прекрасни, всеки ден с нови дрешки, нови прически, МАЙНАТА Й НА ДЪРЖАВАТА, НА КОГО МУ ПУКА ЗА ШИБАНИЯ АКОРДЕОНИСТ ОТПРЕД?
Търся си момичето из дискотеката, приличаща по-скоро на Мордор, за да се успокоя малко.Минавам през деветте кръга на Ада, които май тук са повече, навсякъде около мен неадекватно подскачащи гримирани плашила, ”дами”, чиято анатомия би могла да бъде проучена доста добре, късо подстригани “бикове”, които ме гледат кой знае защо толкова страшно, анаболни охрани, слугуващи на няколко хиляди трибуквени групировки и всякакви други същества, които точно в този определен момент не бих оприличил на видове homo sapiens. В атмосферата се носят ритмите на някаква обичайна кръчмарско-интелигентна песен, наплъстена с изобилие от ориенталски ритми. И никога, и за нищо на света, по абсолютно никакъв категоричен начин, не и на това място, не и в този момент, не и сред тези homo balkanikusi не би очаквал да чуеш, в контекста на това музикално изпълнение, изречението – “Велик е нашият войник…”,ъъъ
ЕБАХТИ ДЪРЖАВАТА, ЕБАХТИ НАРОДА, КУР ЗА ВАС…
Излизам, оставям и момичето си, не ме интересува, да се натиска с когото си иска, чувствам се душевно обруган, не, чувствам се душевно ИЗНАСИЛЕН, не мога да понеса повече това нещо – нямам друга дума, с която да опиша гаргарата с моите принципи, с моите представи за света. По пътя си мисля с какво днес аз се обогатих като личност, какво ме накара да се чувствам щастлив, пълноценно ли си починах, научих ли нещо за света и живота, не, просто един час в безнравствеността и тъпотията на човешкия вид, нищо смислено, сърдечно, мило, сладко, стойностно… веднага се сещам за алтернативата в лицето на онази така обичана от поколението полудезинфектантна течност, може би с нея щеше да ми е добре, може би тя щеше да ме превърне в един щастливец, щях да заприличам досущ на клетите сиромаси от дискотеката, всички до един неспособни да се забавляват без поредната си маска, неспособни да видят света в неговите истински стойности, неспособни да забележат ШИБАНИЯ АКОРДЕОНИСТ ОТПРЕД…
Пред мен се открива дискотечната алея на Варна, феерията от цветове, естетика, прически, кокетни дрешки, чувам смеховете и глъчката на младото поколение, излязло да се забавлява и празнува, усещам алкохолните нотки във всеки един от тях, виждам руменината по бузите им, виждам порива им към удоволствия и забавления, виждам дори любовта, която леко замаяна от алкохола “уцелва” някого от време на време и пирува заедно с всички тези роби на своята собствена лъжлива представа за живота…
А там, свит, пред една дискотека, ЕДИН ШИБАН АКОРДЕОНИСТ свири предсмъртната мелодия на морала, държавата и света…

Не се сетихте кой е акордеонистът, нали…

Автор: Георги Мартинов – Гоце

Постоянна връзка Вашият коментар

Разказ за лайната

май 17, 2011 at 9:55 pm (Без категория) (, )

Всеки ден излизаш навън сред безбройните светлини на града без никаква важна цел – това правим всички ние, излизаме навън за да щъкаме из улиците като мравки в мравуняк, само че реално не извършваме полезна дейност. Говорим глупости, повечето от нещата, които излизат от устата ни дори нямат смисъл, но въпреки това говорим и говорим, понякога само заради шума. Коли, задръствания, вредни емисии, цигарен дим, алкохол, марихуана, амфетамини, кокаин, хероин, LSD… това са само част от нещата, които човек е създал, за да си навреди. Забележете, за да си НАВРЕДИ. Хората са най – нелогичните същества съществували някога. Вероятно. Ако е имало и други като нас или в момента съществуват на планета на светлинни години от тук, тогава те или вече са се самоунищожили и със сигурност вървят към своята гибел. Всекидневно източваме 150% от възможностите на Земята, за да можем да даваме 20% от себе си. Използваме стимулиращи вещества, защото сме страхливи или нямаме необходимата воля да посрещнем трудностите или защото просто сме изхабили всичката си енергия в говорене на глупости, интриганстване и сериозно тревожене „колко ще имам на конролното утре”. По – голямата част от човешкия живот се състои от такива лайна. Раждаме се и лайната почват. Първо се насираме в памперсите, после почваме да се насираме и в гащите си, докато накрая се научим да серем като „нормални хора” в тоалетната или, в най – лошия случай, в някой храст. От там нататък започваме да използваме израза в преносния му смисъл, но всички сме толкова вглъбени в мизерното си и незначително ежедневие, че веднага, щом се появи някой, разбил оковите на тази фалшива реалност, ние се НАСИРАМЕ. Понякога и буквално. Свободните хора са и най – логичните хора. Другите просто са въвлечени в една безмислена игра, наречена общество. Низ от задължения и, отново, лайна, само за да можем да бъдем ограбвани на улицата от напълно непознати и в крайна сметка да изживеем не-щастливият си живот и да умрем, заобградени от ЛАЙНА и, може би между тях ще има хора, на които наистина ще им пука. И в крайна сметка след 100 години ние няма да сме нищо повече от шибан хумус в лайняната почва, който ще спомогне за развитието на растенията, които пък на свой ред ще бъдат изядени от кравите, който ще ги изсерат като ЛАЙНА. Да, в крайна сметка всички се превръщаме в лайна. С тези лайна ще бъде наторена лайняната почва, за да могат да растат растенията и, отново, за да бъдат изядени от кравите или каквито изгладнели тревопасни се намерят. И така се включваме във великия кръговрат на живота. Красиво, а? Всичко, което остава от нас е надгробна плоча и гроб с толкова много бурени, че прилича по – скоро на блато, отколкото на гроб. Така че започвайте да свиквате с тази мисъл – вие ЩЕ умрете и на НИКОЙ няма да му пука за вас. Всичките сте ЛАЙНА и ще бъдете ЛАЙНА, щом умрете. Това е красивата ви природа. За да функционира всичко, трябва и вие да се включите в купона, нали? Но може би всички заслужаваме това, защото човешкият род, който толкова дълго време се хвали със своя интелект, може да се окаже най – тъпото животно на Земята. Чак сега почваме полека да се осъзнаваме и въпреки това пак успяваме да замърсяваме Земята, да отворим дупка в озоновия слой, през която слънцето може да ни опече живи, успяхме да причиним рак на белите дробове на изчезващите морски крави и общо взето бавно и малко по малко ние ценеласочено се опитваме да унищожим крехката екосистема на нашия мил дом. Изхвърляме отпадъците си на земята, във въздуха, във водата, почти няма място, което в момента да не е замърсено и въпреки това отиваме и в непристъпните крепости, наречени планини, за да почнем да замърсяваме и тях с газовете от колите си, с пластмасовите си бутилки Кока-Кола, с найлонови торбички и с всякакъв вид боклук. Не стига и това, ами и не се сдържаме и понякога се изсираме върху природата и си бършем задника пак с нея. Само че нашите ЛАЙНА не влизат в крехката екосистема. Лайната, произедени от нас, наистина големите ЛАЙНА, не стават за нищо. Не стават дори за лайна. Извода – човешката раса е толкова некадърна, че даже не може да направи лайна като хората, камо ли да се опитва да спаси света. Всеки ден говорим колко важни са дърветата и как без тях животът би бил почти невъзможен или поне неимоверно по – труден, но какво правим? Всеки ден изсичаме тонове дървета за да правим мебелите си, да ги слагаме в камините си, да си правим фигурки от тях, да ги хабим за глупости и в крайна сметка за да можем колкото се може по – бързо да стигнем до пълното ни унищожение. Това е смисъла на всичко. Лайната. Ние се раждаме в лайна, живеем в лайна и свършваме в и като лайна. Оставаме си лайна во веки веков, докато дядо Господ не се смили над крехките ни душички и не реши, че е дошло време я за Страшния съд, я за някоя комета колкото луната, която да ни избави от хилядолетните мъки, които търпим. Все пак ние сме лайна, просъществували десетки хиляди години, но какво от това? Лайното си е лайно, откъде и да го погледнеш. И няма начин да се измъкнем от тази си тежка съдба. Хора умират всекидневно и стават на лайна. Смелите войници, който загиват на фронта, скромните бабички, които всеки ден шият дрехи за внуците си, дори Памела Андерсън и нейните издути приятелки – всички те са и ще станат ЛАЙНА, веднага щом умрат. Вероятно ще са доста вредни лайна, но все пак лайна. Смъртта означава лайна. А смъртта е неизбежна. Тя идва и ни посича всички, бавно, малко по – малко – начинът й да избие цялото човешко общество е странен и едновременно с това гениален. И както сме тръгнали в този дух, най – вероятно ще успее. Защо? Заради лайната, ето защо. Това е защо в крайна сметка всички ще умрем и ще станем на лайна, за да можем да продължим мизериите на нашите наследници или каквито лайна дойдат след нас. И никой няма да промени това, защото никой не е специален. Всички бяхме, сме и ще бъдем всемирните ЛАЙНА на Вселенета. Както се казва в повечето холивудски филми „Хепи енд”. Мислите ли?

Постоянна връзка Вашият коментар

Пияна история

май 17, 2011 at 8:53 pm (Без категория) (, )

Надалеч от ума ми и от границите на човешкото в мен, през облаци и синева, в ослепителната слънчева светлина, преди молекулите да се разпаднат на атоми и преди атомите да взривят нищото, ние имаме пазител. Питате ли се коя е тя? Аз също. Не е минавал ден без да се опитам да обхвана в рамките на смъртното си разбиране нейната същност, но истината е, че не разбирам. Мислите ми не са достатъчно силни, за да пробият булото на нейната мистериозност, не са достатъчно бързи, за да се надпреварват с божествената й логика, числата не са достатъчно перфектни за да изобразят нейното лице. Всичко това е вярно, но… Аз усещам. Дишам и въздухът ме изпълва, задвижвам мисълта си и тялото ми отговаря, а наоколо земята се надига. Подскачам при всеки тръс, при всяко радостно люшване, извивам се в дъга и светлината ме облива, дърветата разцъфват, а реката разбива камъни на прах. Хващам прашинка в юмрука си и издишам. Животът си заминава и отново се връща, сезоните се сменят. Бяла тишина изгася огъня неутолим и в порите ми нахлува яснота. Бързо и ловко, от една стъпка в друга, сърцето бие в ритъм непознат и водата ме залива. Отварям широко гърди и поемам жадно въздух, а очите ми пробиват дупки в тихото небе. Нощта идва. Огън отгоре се изсипва и пари, краката ми не спират лудешкия си танц, водни струйки стичат се бавно на спирали, падат и изгарят, блясъкът на милион звезди раздира мрака, настръхвам и бягам, стъпка встрани и света се измества, въздухът ме обгражда, водата ме залива и отново дишам, свободен и див, луд и подпален изпълвам пространството с движение. Топлина пълзи по мен, вълните се разгръщат и без да мисля, без да знам, изпълнявам танца, който ми е предначертан.
Тишина.
Тъга. Мъгла в проблясък и взрив, крясък разгневен, от гърди кървави, изтръгва звук, обещание последно, за живота, любовта и съдбата тежка, желязо я посреща, огнена преграда, гняв избликва, жежко, нажежава, всичко се разтапя, полудявам, как ли не издържам, а мисълта ми пробива чернотата и експлозия, вик същността разцепва, всичко се разпада, но държа се накрай света, накрай брега, за една клонка необречена държа се и не пускам…
Защото тя е там, там е в светлина окъпана, в любов покръстена, с вяра облечена, с живот прокълната и подава ми ръка. Как да се протегна аз незная, но нейде вдън душа, намира се сила една, искрица, която пожар подпалва, и изригва през жили и плът, изгаря и преражда, спасява ме неясна синева, тичам и пръски ме обливат, дишам и въздух ме изпълва, скачам и летя, падам и пълзя, отново на крака вървя и бягам… Напред, но кой ли знае? Без посока и цел, само животинското ме води, плувам във вътрешността на вселената и излизам отново аз… Аз… Аз…. и аз бягам, тичам, скачам и летя, падам и отново пълзя, и Аз изгарям и прераждам се отново от пепелта на космоса… Разбивам се в прегради и събирам се пак, кости по – ефирни от вода и по – твърди от скала, звездите полудяват, изгарят и върху мен света събарят, жупел, огън, пещ, гори, заслепява всичките ми сетива, разтапям се вече и няма друг път, но появявам се отново и танцувам нотите на една мелодия позната и неясна, дръпва струните на душата и надига ме към светлината. Не виждам, не чувам, не усещам, не помирисвам, но викам, викам и света (със себе си събарям) разрушавам…
Пламъкът ме погълна.. Всичко отново се събра и Аз съм сега.

Постоянна връзка Вашият коментар

Затворена врата

май 17, 2011 at 8:43 pm (Без категория) ()

Чуваш ли ме?
Празен вик.
Чуваш ли ме?
Мъртъв миг.

Извърнати истини.
Робски пръстени,
тъкачи сурови,
горящи мостове.

Викай. Бягай.
Нищото яде.
Не се съпротивлявай.
Нищото иде.

* * * * *

Трети ден преваля
Тъмнина светлика закрива
небе живо изгаря,
земя уморена заспива

Жар от живи цветя
Тлее в огнища студени
Мъртва горска леха
Прибира души закъснели

Постоянна връзка Вашият коментар

Последна битка

май 17, 2011 at 8:09 pm (Без категория) (, , , , , , , , , , , , , )

Детски глас сладко се над долината вдига… Тиха песен се през гори и поля разпростира… Невинни очи картина ужасна съзират. Мъже безстрашни, с пушки на рамо, на път са тръгнали, на път за свобода, за свобода и за смърт. Оставили едно семейство и една земя, забравили дом и деца, с погледи сурови към място съдбовно устремени, място на борба велика и на смърт достойна. Женски глас тихо въздуха раздира, черна мъка душите им прибира, изпраща майка своето дете, с песен кръщелна и вик гробовен. Слова прощални: „Живи се върнете!” И всичко друго е надежда.
А юнаците, без уплах и без страх, вървят напред с крачка смела, през студ и през мраз; вятър вие и дървета стенат, клони шибат и трещят, пращи земята и разцепва долината, облаци тежки слънце са закрили, небето плаче и сълзи чисти наште герои заливат, удари яростни света разтрисат, небо се люлее и природа тръпне. Спомен тежък, черно бреме върху рамене железни… Но стига вече! Стига търпяла е таз’ земя страдална мъченията страшни на поробители безумни! Стига гмеж нещастна по – низка от тревата сме били! Тичайте, левове, летете, соколи, към смъртта, на път за свобода! Вашта гръд безсмъртна пред куршуми безпощадни излагате и йощ веднъж за таз’ земя геройска кървите, кървите и умирате!
Ето, юнаците пристигат и черен ад съзират! Лети свинец, дървета кат’ посечени върху тревата лежат, кръв всичко е покрила, а пълчищата грозни вопъл последен надават, защото знаят, че тоз’ народ отчаян нивга веч’ ще се не прекърши, силом сломен, но духом силен! Пушки ектят, вятър вее, буря вилнее, природа стене, ордите нечовешки напред напират, а наши юнаци с гърди си левски атаките железни спират. Последна битка, тежък дъх прощален, смъртта им сладка единствена оттатък ги очаква. Но те се не предават – знаят, че цял народ на тях се уповава, на тях надеждата единствена предава и на техните души безсмъртни своя живот подарява.
Бавно месечината умира, вдън земя звезди пропадат, а небето пламнало в червено гори. Викове геройски се не чуват веч, ни пушките гърмят, ни в долината – ек. Останали без сила, войните свободни, с усмивка тиха на уста, на гибел неизбежна телом се предават. С горчива радост се надолу хвърлят, че дългът им смъртен вече никак не тежи. Но в таз минута славна, в историята давна, ‘га доказвахме се пред светът, че е свободата наший път, га облаците темни ни покриха и от слънцето ни скриха, тогаз, в този час най – тежък, светъл луч черний плащ проби и лицата мрачни светлината озари…
Меч блестящ слънцето разполови и вразите омразни тежко заслепи. Бял жребец възседнал, тъмен гордий силует, а зад него – братя техни, настръхнали и за борба готови, същински левове свирепи. Звяр и природа вият, земя и небо треперят, тресе се светът, страшен е на потисниците плачът. С викове гръмки хвърлят се герои могъщи върху пълчищата жалки, бягащи назад в ужаса си страшен – невиждали са те такива войни, които само с вик обръщат всеки нападател в бяг. Картина славна! Под светлина небесна тичат тез юнаци към свободата, сред другари свои, и те свободни вече! Кат орли хвърчат напред! Как трепери планината! Как велико еква долината! Тичайте, братя! Тичайте, юнаци! Тичайте към смъртта! Тичайте към свободата! Не сме вече ний народ поробен, свобода или смърт на камъка надгробен! Мъчителите наши вече знаят, техен иде сетен краят!
Детски глас тихо се над долината вдига. Очи свободни картина дивна и прекрасна съзират. Тишина прекрасна равнината покрила и планината нежно обвила както майка би своето дете закрила. Не сме вече ний рая покорна… остава ни само таз земя свободна..

Постоянна връзка Вашият коментар

Next page »