Сламът днес

юли 6, 2009 at 4:44 pm (Основна информация) (, )

След неговото създаване, poetry slam се е разпространил най – вече в Северна Америка и Европа. В момента в Германия се провеждат редовно 70, в Швейцария 7 и в Австрия 4 Слама. Също и в други европейски страни се организират редовно Сламове (все още не и в България 😦 ). В Сингапур и в Убуд на острова Бали (Индонезия) се провеждат единствените познати досега Сламове в Азия. В Габон (Африка) също има един редовен слам, а в Нова Зеландия и Австралия се утвърждава една богата Слам-сцена. От 2007  в прочутата опера на Сидни се избира австралийският национален шампион.

През 2004 са направени първите опити за световно poetry slam първенство. Както в Грийнвил, Южна Каролина, така и в Ротердам са проведени световни първенства по poetry slam (World Championship Poetry Slam), като и двете са спечелени от Бъди Уейкфийлд от САЩ. Ако Бъди Уейкфийлд случайно разбира български и случайно чете това, нека се готви, защото ние идваме! 😀  Както високите разходи по пътуването на участниците от различни страни, така и езиковите бариери правят едно подобно начинание изключително трудно за осъществяване.

Постоянна връзка Вашият коментар

Разпространение

юли 6, 2009 at 11:57 am (Основна информация) (, , , )

poetryslamРазпространение в САЩ

От Чикаго poetry slam се разпространил в Северна Америка. Литературният активист Боб Холман вкарал формата в Nuyorican Poets Café след посещение в Green Mill. Също така го въвел и в американската телевизия, по – точно в MTV. Не  е малък приноса на Nuyorican Poets Café  за световното разпространение на феномена Poetry Slam: Радиопредавания на живо от Nuyorican на Сламове достигнали хиляди слушатели от Япония O_0 и също така довели до първия проведен Слам в Мюнхен. Посещението на един поет от Дюселдорф по повод на „Deutsch-Nuyorican-Poetry-Festival“ през 1995 довело и до първия Poetry Slam проведен в Дюселдорф.

 

Разпространение в Германия

Преди първите редовни Сламове в Германия да се утвърдят трайно, в някои градове вече имало наченки и опити с този формат. От 1986 във Франкфурт на Майн започнали мероприятия под заглавието „Jeder darf mal“ (всеки може да опита… или нещо такова 😀 ), от 1996 вече били със заглавието „Poetry Slam“, от 1996 започнали провеждането им и в Мюнхен, Франкфурт на Майн и Дюселдорф както и от 1997 в Хамбург. Тези 4 града организирали в Берлин през същата година първия национален немски Poetry Slam. От 1998 се присъединили и други градове като например Аугсбург, Фрайбург в Брайсгау, Кил. Броя на местните Сламове нараствал постоянно и през 1999 poetry slam прекрачил границите на страната като почнал да се разпространява в Австрия и Швейцария, които взели участие в националния Слам през същата година, което пък довело до промяна на името в „German International Poetry Slam” (“GIPS” – „Немски интернационален Poetry Slam”). За разлика от САЩ, в Германия имало две различни дисциплини при годишните първенства. Освен индивидуалната надпревара имало и състезание по групи, при което отбори от двама до петима поети изнасят текстове, които са написали заедно. Първенствата за немскоговорящи се състояли през 2008 в Цюрих.

Постоянна връзка Вашият коментар

Стилистика

юли 2, 2009 at 6:16 pm (Основна информация) (, )

При Poetry Slam всеки Слемър и Слемърка 😀 са свободни да пишат както и каквото и им хрумне. Никой не е задължен да следва някаква стилистика. Няма никакви изисквания относно съдържанието или формулировката. Затова на Slam-сцените има място за почти всички форми на модерната литература, като почнем от класическа или модерна поезия през кабаре, комедия, та чак до проза. За разлика от други литературни движения при poetry slam няма общ художествен манифест.

Постоянна връзка Вашият коментар

Текстове и изпълнение

юли 2, 2009 at 5:54 pm (Основна информация) (, )

Част от основната идея на Poetry Slam е текстовете не само да се четат, но и да се изпълнят като представление – това включва викане, виене, скимтене, шепнене и задъхване. Ритмичното и монотонно представяне може да подобри мнението на хората относно произведения, които са предназначени точно за такъв тип четене. На творбите трябва да им се вдъхне живота, който при традиционните рецитали понякога им липсва. Като цяло текст и изпълнение трябва да си пасват. Произведенията при Poetry Slam в повечето случаи (но не винаги) са писани специално за сцена и литературна им стойност в напечатана форма не е пълна.

Постоянна връзка Вашият коментар

Ама бате, извинявай, таковата…

юли 2, 2009 at 10:00 am (Нашите тухли) (, , , , , , )

bigdamnСлед като наскоро получих твърдо доказателство, че някой ми чете глупостите, идва ред и да се извиня за непростимото отсъствие – вече повече и от седмица, и по – специално на Тина (първият коментар, йей :D), чиито пост стои на изчакване от 27 юни. Но, за да наваксам за пропуснатото, имам две новини – вие определете лоши ли са, или добри. Първата е, че още няколко текста са готови, и те са изпълнени с така нареченото смислено безмислие. Не сте чували за него? Е, това е така, защото аз си го измислих, понеже имах нужда по някакъв начин да оправдая бълвочите, които болното ми съзнание роди. Има и няколко нови текста от Sanguinis, нашето скрито оръжие 😀 Втората, и по – важна, е че са заснети част от текстовете! Три пъти ура! Може би преувеличавам малко, но все пак това е същината на нещата. Засега имаме само един проведен poetry slam и при това на немски, така че съжалявам за тези, които не знаят езика. За сметка на това имаме заснети три български текста и предстои заснимането и на останалите. Качването на някои от клипчетата в нета може да отнеме малко… много време :), но бъдете търпеливи – заслужава си. Приятно четене… и гледане! 🙂

Wasser

http://www.youtube.com/watch?v=W05p1PLU8I4

Wasser… volle Gläser Wasser… Woran denken sie, wenn sie das Wort Wasser hören? Wasser… Ufer… Strand, vielleicht? Ja, genau. Meer, Sommer, Sonne, Strände. Das ist aber so einfach, nicht wahr? Im Wasser kann man schwimmen. Wasser kann man auch trinken, nicht gleichzeitig aber!
Wasser. Das bedeutet Leben. Ohne Wasser kann man nicht leben, ohne Wasser kann nichts leben. Und wenn es auf der Welt kein Wasser mehr gäbe, dann wäre alles tot. Wasser ist Leben. Wasser vereinigt uns mehr als alles andere. Wir sind wasser. Wenn ein Mensch in einem Restaurant ein Glas Wasser bestellt, sagt er: ´´Ich möchte ein Glas Wasser, bitte…´´ nein, er sagt: ´´Ich möchte ein Glas Leben, bitte.´´… Ja, so ist es. Ein Glas Wasser. Ein Glas Leben.
Wasssssss…
Wasssssss…
ssssss…
ssssss…
serrrrr…
serrrrr…
Ja, das sind die Wellen. Ich kann konkrete Poesie schreiben! Was ist Wasser? Ich bin Wasser, du bist Wasser, sie sind Wasser, wir sind Wasser! Wasser ist ein Gefühl, Wasser ist eine Lebenslage, Wasser ist alles! Wasser ist nichts…
Wassssss…
Wassssss…
serrrrrrr…
serrrrrrr…

Автор: Е, па, аз бре 😀

Предпупреждавам: Всеки, който иска да запази разсъдъка си или поне да не получи мозъчен срив в следващите 10 минути, по – добре да не чете по – нататък, по – точно да пропусне следващите три „произведения“. Бях в едно такова настроение, когато ги писах, че…

Градът

Многоцветна сивота… Хора ходят, затворени в собствените си черупки от празен въздух и си мислят, че са защитени. Колко горчиво разбиват се техните реалности, когато илюзията им за неподвижност стане на пух и прах. Както пее великият Боб Дилън “The times, they are a ‘changin” . Самотна цигулка звучи в прахта. Чува ли я някой? Забили поглед в земята, забили поглед напред, ходят, ходят, ходят и не мислят. Целият град потънал в прах, толкова плътен и толкова много, че вече всичко е наситено сиво. И цигулката стърже в прахта. Ходим върху прах, живеем върху прах, струва ми се даже и че мислим за прах. Прах. Прах. Прах. Някаква музика, монотонна и понякакъв странен начин тъжна, се движи на тласъци сред човешките овце. Музика, която ги завладява до такава степен, че почват да се блъскат едни в други, в стени, в дървета, мантинели и огради. Само и само да усетят нещо. Това забравено от Бога население, тези безмозъчни зомбита, ходещи, живеещи върху прах, тези апатични хора, които дори дишат прах. Обвити в своите пашкули от себеомраза, себеотрицание, себелюбие и себе-не-знам-какво-още-си. Забили поглед в праха под краката си, те ходят, забравени и забравили, че съществуват, забравили откъде идват и накъде отиват. Важна е целта. Извисяваща се високо над главите им, там, където няма прах, където не биха се осмелили да погледнат, за където не биха се осмелили и да помислят, стои тя. Великата, единствена, неповторима цел. „Купете си новата прахосмучка…” заповядват телевизорите. И те купуват. „Направете си застраховка…” чува се отново. И те правят. Всяка команда, идваща като камшик от недрата на болните мозъци, скрити в светлина, бива изпълнявана безропотно и несъзнателно. А цигулката стърже по прахта… Чувства някакви, объркани и сами, лутат се между празните съзнания, а мечтите, вече невпримчени от простите рамки на човешките представи, летят свободни към небето и отвъд… там, където няма прах. Все още никой не надига глава. Все още никой не разбира. Срещат се два погледа, премигване, и всичко вече е отминало… Мислят си, че могат да чувстват, но не знаят какво представлява тази дума… Мислят си, че знаят, но дори не са и започнали да разбират… Впримчени от собствените си представи, лутат се между прахта, върху прахта, в прахта… Те са прах… Но една молекула, самотна и безбрежна като океана, в момент на непонятно осъзнаване, поглежда нагоре… Там, където няма прах, където безкрайната синева се простира до хоризонта и отвъд. И не може да погледне надолу, към бездънното безмислие на предишното си прашно съществувание. Примигване, примигване, примигване…
Океана прелива. Всичко е залято от безкрайните води, които са, бяха и ще бъдат. Прахта бива отмита. Прахта я няма. Няма ги и прашните хора. Остават само островчета… красиви островчета на човешкото осъзнаване на неосъзнатото. Слънцето изгрява и новия живот пониква. Океана се отдръпва, но прахта я няма. На нейно място се издига Великата Цел… а заедно с нея и новото начало.

Кратко след раждането на тази фантазия ме завладя тиха лудост и написах нещо още по – умопобъркано, което не съм сигурен, че и самият аз разбирам Shocked Smile

Шантави истории

Бягай, преди да ти счупят зъбите… Бягай преди да ти счупят зъбите… Не се надявай, че ще има спасение, всички изпратиха ги в забвение, макар бавно и мъчително, и твоят ред ще дойде, продължително ще бъде твоето пребиваване във вселената на моят разум. Сивият ми разум… Мисля си за разни неща, страшни неща, странни неща, а ти не се плаши, това не е чудовище, по – скоро демон… Искам да кажа, че от куулнеса на моите идеи издига се феникс, разгорял се като коледна клечка в тортата на дядо Мраз. Не, добре съм, да, съвсем добре, несвързано говоря ли, не, мерси, гладен не съм, не ми се сяда, само малко спокойствие ще ме спаси… Оставете ме намира… Оставете ме намира… Оставете ме намира бе! Идиоти мръсни, простаци ниедни, за какви се имате вие, че да позволявате на вашето съзнание да разбира от моите неща, нима съм аз умопобъркан, ако вие за нормални се имате, не се бъракйте в моя ум… моят сив ум… За Коледа каква говорим си в психодиспансера, ако топка сняг влети през желязото на церебралната парализа, все по – луд ли ви изглеждам, а? Стотинките на безвремието дрънкат сухо в левия ми крак и ако стъпвам с десния напред, може и да поживея още 2 секунди… Но престъпници ме дебнат от тъмните ъгли на моето себеосъзнаване и чакат скрити там, където никога няма да долетя, за да откъснат моите крила. А те това и чакат, звук от строшено стъкло сепва ме от моите делюзии, виждам компютър и празен лист хартия… 0,1,0,1, изливат се цифрите в обърканото море на безграничното аз, ако почна пак да си мисля за риби, може и нещо да се получи, какво ли ще се случи, аз не знам, но, хей, светът не е свършил, нека пробваме… А май скочих през балкона аз, но разтворих крила и полетях над прозорците, треперещи пред мен… Май съм самолет?! А сега горивото ми свършва и падам в безбрежния океан, дотук добре, забивам се като риба и изскачам като птица, приземявам се като маймуна и с другите маймуни скачам от клон на клон, пребивам се на земята и лазя като червей, влизам под земята и изгубвам се, ослепявам и почвам да ровя, излизам като къртица и всичко тръгва наобратно… Кога изгасна осветлението не знам, но вече съм микроб и плувам в течното съзнание на вселената, но скоро ще порастна, и отново ще съм риба – този период не ми харесва – скачам от водата и усещам зъбите на крокодил, пълзя и ям, обръщам се и ме няма, тъпча, тъпча, тъпча и рева, така май правят динозаврите – а, те съществуват?! – и падам на земята, за да стана маймуна, усещам обаче, че тялото ми ново не ме побира, време е за промяна, време за нещо ново, да… То е това, финалния етап еволюционен, най – високата стъпка на развитието, време е да видя великата форма на съвършенството и да се превъплътя в… У! Какво е това?! Как се било наричало? Човек? Човек! Човек?! Иу! Най – добре си бях като черна дупка…

Шантави истории 2

http://www.youtube.com/watch?v=5RLtPeA1b20

Мърдам си главата и мозъкът ми дрънчи. Не усещам болка, а как нещо твърдо удря се в твърдостта на моята твърдост…?! Информацията тече, а аз съм се развихрил, сивата ми течност достигна вече температура на кипене и почвам да треперя… Почвам да треперя… Хайде всички заедно да се включим в тази лудост, моя лудост. Какво е лудост? Аз съм лудост, ти си лудост… Не, твърде смислено редят се думите над тези цифри, ето сега започва вятъра на хаоса да духа и духа той в посока вярна, напред и само напред. Редят се изпод пръстите ми купища безмислици и чуди се моето несъзнание къде е смисъла на цялата история? В началото или края, или края или началото, или в кръга… Ако няма начало й край, няма и среда, няма ли среда, какво вършим ние в безвремието на глупостта, ако искаме да тичаме боси по пясъка на лудостта, нека не се измаряме, а да полеем всичко в асфалт. Асфалт.. Сива глупост и задушаване, коли, колииииииииии, клаксон, стига бе! Хора няма, асфалт, бетон, асфалт, бетон, безмерна сивота процежда се на малки капки в пясъчния часовник на живота. Дъга, какво, дъга, ИЗЯЖТЕ Я! Стъпки, шумни и беззвучни, оттекват в коридорите на моето съзнание, прахта се вдига, защото се събира там тя, толкова ми е мръсно, че ми иде да почна и на немски да говоря. Warum sind Menschen so einfach, dumm und so etwas anderes? Die Grausamkeit kann ich nicht ertragen, dass ist so schwer für mich, ich bin kaum verrückt, na ja, sie können vielleicht das nicht verstehen… абе как да ви кажа на молекулите прости, водни изчадия на пространството, къде бягате в нашия шум, звук и така нататък, защо мислите си вие, че светлината нещо крие, а отговорност няма. Отговори искаме ние, умопобърканите, лудите, шантавите, празноглавите, идиотите, олигофрените, малоумните, бавните, тъпите, простите, изливайте вашата жлъч върху нашето безвремие, ще построим асфалтов път бетонните дървета никнат от земята на изстрадали души, а една чернота стои зад червеното перде на човешката слепота… И как така на всички очите са избодени, така никой не ще да види какво не става по света, и как така на всички ушите са пробити, та никой не може да долови вибрациите на световните гърчове… Краката ми треперят, потта се лее, а очите ми червени отразяват се в празната сивота на това преди прозрачната яма. Пръстите тракат, а умът ми е далече, и мисълта излиза бавно вече от своя хаос, мисли като стоманени нишки стрелкат се в чернотата на моята безнадеждност, червен съм целия от яд и един конец, забит в челото ми като стрела в мишена, не ми дава мира – А БЕ КОЙ УМОПОБЪРКАН ИДИОТ ОТИВА НА ПОЧИВКА НА НАШЕТО КРАЙБРЕЖИЕ?!

Останалите са само и единствено на Явор, а.к.а. Sanguinis, чийто гениален мозък вече е запазен за научни изследвания след като почине 😀

Вървя си аз… или историята на една риба

Вървя си аз и що да видя буса идва
Започвам аз да бягам, търча както козел търчал е нивга

Летя летя… летяяяя без колааааата
Бързам, бързам, затваааааря се вратааааата

Кой номер е това, госпожо бързам аз да кажа
148 бе говедо, отвръща тролчето на стража

Тикай тикай, блъскай, бутай, ръгай
Тялото си триизмерно нямаш избор – пъхай

Сваляй бързо очилата свои тъй блестящи
Вади веднага паричките във джобчето дрънчащи

Мама ми купи днеска нова книжка със картинки
Дядо ми даде вчера цяла кесийка със стотинки

КВИ СА ТИЯ ДРЕБНИ БЕ ГОВЕДО МАЗНО
Това са моите парички бе, момиче-контрольорке снажно

МАНИ ТЕЗ БОКЛУЦИ ГАДНИ, КАРТА СВОЯ НЯМАШ ЛИ
Каква карта, бе госпожо, парите мои тебе не устройват ли?

И тъй започва се пътуването надалеееееече
Очилата ми се счупиха, душата ми – опеееече

Контрольорката-анорексичка свое царсвто с меча брани
Гледа тя родината си славна от билетчета и глоби да захрани…

Изкашлях си душата

Тъмна дупка пак във мене зее
Черна птица без крила от нейде пее

Седя си аз и взирам се във махалата
По дяволите, кашлям, кашлям и изкашлях си душата

Отдоле пак се чува злобний рев съседски
Отгоре пък бучи купон – тече живота светски

И вместо и аз тъй диво, лудо да кофея
Седя си аз във банята и в мръсното каналче блея

Ах, зла участ нечовешка,
Тъй гадна ти пак зяпаш ме остреща

Не знам дали от туй е, че миришат ми краката
Ала кашлям кашлям и изкашлях си душата

Ето падна тя във мивката ми стара
Дебела храчка, колкот пачка, спечелена на свара

Ей да му се не види, що не пия аз витамините си свои
С надежди те даряват ме, лекуват и поддържат човешките устОи.

Тъмна тъмна пак и днеска е земята
Кашлям, кашлям аз, изкашлях си душата…

Claritine на някаква си –pharma рулз! Помага при кашлица…

Hellfly

Ако музиката на хората е попът и рокът, музиката на ангелите е класическата, а музиката на дяволите и демоните е метълът, то каква ли е музиката на животните?
Ако музиката на кенгурутата е да речем техното (заради безсмисленото подскачане), а музиката на крокодилите е трансът (заради надрусаните погледи), а музиката на акулите е тишината (понеже те не могат да чуват), то каква ли е музиката на мухата?!

Имало едно време една муха. Тя била много симпатична, но и талантлива. Летяла си, летяла си и откривала нови и нови измерения от света, помагайки на своята раса – мухите!
Тя била толкова талантлива, че един ден нацелила входа на ада… Повъртяла се, повъртяла се и решила да влезе да види какво има вътре. Минала под табелата на Данте, оставила надеждата си на входа и влетяла в Предверието…

Тъй като обаче мухата вече нямала никаква надежда, то тя се депресирала и паднала на земята. Свила крила, притворила очи и изпъшкала отчаяно.
По едно време обаче на мухата й станало тъпо и решила, че ако продължи да си лежи на входа на ада ще умре…
Станала, поизтупала се и тръгнала да разглежда ада. Гледала тук, гледала там, по някое време огладняла и си хрупнала малко от месцето на един изстрадал грешник.

Грешникът я напсувал и я изкъртил с десницата си.
Горката муха била счупена, но се поокопитила набързо и решила да си тръгне най-после от ада.
Върнала се на входа, взела си надеждата и заминала обратно към света на хората… и мухите.

По едно време, както си пиша аз този текст, гледам на прозореца една муха… Погледна ме тя така виновно, пристъпи плахо с крачета напред и полетя из стаята. Въртя се, въртя се и по едно време падна и умря.

Тази муха се отказа от надеждата си, после пак си я върна и накрая умря.

Надеждата умира последна.
Надеждата умира.
Надеждата.

Така и не узнах каква музика слушат мухите…


Sanguinis

Постоянна връзка Вашият коментар