Честит ден на независимостта!

септември 22, 2009 at 7:04 pm (Административни)

Драги читатели (здрасти, мамо),

честит ден на независимостта! Това е важен празник за България и трябва да се радваме ииии съжалявам, че не звуча много въодошевено, но днес някак си не успях да се потопя в духа на празника, т.е. сетих се, че е празник някъде следобяд към 4 часа. Да, срам ме е, мамо, не, измих си зъбите вече… Но, имаме новина. Стиснахме си ръцете с още един блог, което ни води още не една крачка напред към завладяването на света и… опа, това е от друга реч. Не спирам да се учудвам, какви добри хора има на тоя свят, да ни помагат така безкористно. Блогът е на адрес www.jenite.net, тъй че, мамо, влизай и почвай да четеш. А относно вчерашния празник, засега май няма нужда да си поръчвате филма, а го гледайте на адрес http://www.youtube.com/ytscreeningroom. И побързайте, не се знае докога ще го пускат безплатно 🙂 .

Постоянна връзка Вашият коментар

Честит ден на мира!

септември 21, 2009 at 7:44 pm (Нашите тухли)

Дам, правилно сте разбрали. 2 1 септември е обявен за ден на мира. Джеръми Гили, независим режисьор на документални филми, решил през 1999 да създаде световен ден на мира, ден, по време на който никой няма да стреля, никой няма да убива, един ден, по време на който на планетата Земя ще настане световен мир. И успял. Ходил от страна в страна, за да провъзгласи идеята за ден на мира и всички лидери приели идеята радушно. Дори самият Далай Лама дал твърдата си подкрепа за деня на мира: „Трябва да опитаме всичко за подпомагането на мира и духовните ценности.“ А сега и време и вие да направите нещо по въпроса. Денят на мира е вече към края си, но това не ви пречи да споделите с приятели за него или най – малкото да изгледате филма. Просто посетете сайта www.peaceoneday.org и вижте какво можете да направите. Аз по случайност вчера почнах да пиша разказ за войната, та ето идеалната възможност да го постна. Приятно ви четене и не бийте никого поне днес! 🙂

 

Черната война

Тичам. Краката ми сами се движат. Тичам. Както и преди сме тичали, така и сега тичам. За спасение. Нейното спасение. Просто обаждане, две думи „Помогни ми!“ и изпращяване. Черни сенки са около нея. Лоши хора. Те се връщат отново и отново. Сблъсъкът е неизбежен. Два свята, две вселени, две различни гледни точки, една война. Нашата война. Затова и бягам. Както и преди сме бягали. Така сега и аз бягам. С всички сили през огради, боклуци, стени и всякакви препятствия. През вода и огън, с кръв и пот на лице, бягам. Бягам, бягам… бягам… бягам… примигване, примигване, примигване…

Бягам от лошите хора. Но те са по – бързи. Много по – бързи. Ятаганите им проблясват под светлината на мръсното слънце и хвърлят черни отблясъци по дърветата наоколо. Чувствам ги. Чувствам страх. Четирима мъртви, а аз съм петият. Лежат в езеро от кръв в собствената си къща. Никой не може да каже защо. Само злобата е ясна. Злоба, дошла отникъде и отиваща наникъде. Тя води оръжията им и насочва конете им. Тя ме гони. И аз бягам, защото не знам друго. Профучаване над главата ми и близкото дърво вече има една резка в повече. Лошите хора са тук. Навсякъде около мен, заобграждат ме. Страхът ме заобгражда. Те не знаят друго, освен да убиват, да псуват, да кълнат, да мъчат и да потискат. Защо? Не са виждали друго. Това е техният свят. Тяхната гледна точка. Но те заклаха моето семейство. Жена ми, детето ми, родителите ми. Последния оцелял съм аз, но не виждам причина да се бия. Не виждам вече причина да продължавам. Освен страха. Краката ми се забиват в шумата на земята и спирам да тичам. Дърварската брадва е в ръцете ми. Брадвата ми срещу мечовете им. Страхът ми срещу злобата им. Кървясали очи срещат кървясали очи. Не, това вече не е страх. Това е ярост. Отмъщение. Яростта е тази, която насочва ръката ми и движи краката ми. Изпълнен с кипяща лава, като вулкан, готов да изригна, замахвам. Отново и отново. Кръв потича навсякъде, целият свят почервенява. Двама падат от конете. Два удара по раменете ми. Не усещам нищо, освен яростта. Още едно замахване и един свален. Голяма черна фигура се приближава. Последна се включва в боя. Ръцете ми увисват. Не мога вече да държа брадвата, прекалено е тежка. Лошия човек приближава. Яростта нараства за нов удар. Кървясал поглед среща уморени и примирени очи. Тази злоба продължава прекалено дълго. Меч среща брадва. Брадвата отсича, меча пронизва. Сякаш нищо не се е случило, чернотата идва и забулва всичко. Злоба, ярост. Потисничество,въставане. Два свята, две вселени, две гледни точки, една война. Деветима души са мъртви вече. Деветима човека. Една вражда. Удавям се в кръв. Примигване… примигване… примигване, примигване, примигване…

Тичам. Най – после стигам до мястото. Луната е пълна, небето е чисто, но въпреки това нощта е по – мрачна отвсякога. Черни сенки и лоши хора ме заобграждат. Тичам за спасение. Тичам напред, докато огън не потече в жилите ми и киселина не разяде мускулите ми. И продължавам напред. Зад един ъгъл и виждам лицето й. Ужасени и уплашени очи ме гледат, но не виждат. А лошите хора я заобграждат. Те са около нея и я плашат. Ярост набъбва в мен. Ярост… примигване… примигване, примигване, примигване, примигване, примигване…

Наближаваме селото. Братята ми вадят ятаганите. Аз също. Черни сенки сме ние, черни сенки в очите на хората. Яздим диво, посичаме наред, кълнем и проклинаме. Само това знаем, само на това са ни учили. Никаква любов или състрадание. Само злобата ще ни спаси. Мръсните роби бягат. Ние ги посичаме. Кръв хвърчи навсякъде, деца, майки и бащи бягат. Никой няма шанс. Слизаме от конете и влизаме в къщите. Колим майки, посичаме бащи и размазваме деца. Те не заслужават живот. Влизам в някаква къща. Изритвам вратата. Бащата се хвърля върху мен, аз го посичам и захвърлям настрана. Децата и майката са се свили до отсрещната стена. Приближавам. Бавно. Страхът се чете в очите им. Ятагана се надига. Кървясали очи срещат уплашени очи. Сини очи срещат сини очи. Майка среща син. Проблясък. Трепване. Планина се стоварва върху раменете ми и изпускам оръжието си. Падам като посечен на земята и една дума се отделя от устните ми: „Мамо!” Това е всичкото доказателство, от което тя има нужда. Спуска се към мен и ме прегръща, хваща ме силно, докато не мога да си поема въздух. Усещам, че трепери. „Синко, сине мой…” шепне в ушите ми. Друга истина ме премазва в този момент. Татко… Тялото му лежи в локва червена течност. „Кой го уби?!” питам в ярост. „АЗ!” идва отговорът някъде много отдълбоко. Всичко почернява. Изгубвам майка си, братята и сестрите си от поглед. Само един меч ми остана. Един меч да ги защитя. Излизам навън. Един от „братята” ми се ухилва злокобно. Преди да умре, на физиономията му се изписва изненада. Шок. Така е и с всеки следващ. Замахване. Извъртане. Ново замахване. Кръв, кръв и пак кръв. Трупове, чужди и наши, лежат едни до други на земята и всичко е обляно в червено. Свалям войници от конете им. Режа глави, сека гърла и не спирам. Вече едва държа оръжието. Цялото ми тяло е в резки. Острието на ятаган разкъсва гръдта ми и щръква от гърдите ми. Злобата нараства. С последни сили и последен дъх се обръщам назад и насичам изненадания нападател. Опитвам да се задържа, но тялото ми не може да понесе повече. Падам на колене. Изпускам ятагана. Само секунди преди да умра, един проблясък осветява ума ми и провиждам отвъд кръвта и войната. Отвъд всичко. Провиждам докрая на света и се усмихвам, преди да падна сред труповете, чужди и наши. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване, примигване…

Разблъсквам тълпата, преди да разберат какво става, и прониквам в самия център. Там лежи тя, останала без сили, легнала по корем на земята. Преди да мога да я достигна, ме нападат отзад. Удрят ме в гърба, в рамото, в крака и едва не падам. Отвръщам на ударите, но не виждам кого достигат юмруците ми. Няма значение, стига да мога да се добера до нея. Но не мога. Всеки удар ме забавя, всяка крачка изисква все повече и повече усилие. На половин метър от нея се хвърлям и падам на колене. Едва успявам да се задържа да не се строполя на мръсния асфалт. Получавам още и още удари по гърба, но вече не ги усещам. Мисля само за едно – да я отведа оттук, надалече от това лошо място. Хващам я под ръка но осъзнавам, че никога няма да се измъкна, ако продължават тези удари. Изправям се с мъка под пороя и отвръщам. Един пада зашеметен, друг, хванал се за чатала, трети се държи за гърлото. Толкова ме боли, че тялото ми гори. Но издържам. Никога не съм стигал до тази точка, почти на границата на припадъка, но удържам. И продължавам. За всеки удар, който нанасям, получавам два, но си заслужава. Заради нея си заслужава. Ритам и удрям, хапя дори, само и само да ги разкарам надалеч. Пръстенът се отхлабва леко и аз се спускам да я хвана. И пробивам. Тичам напред с последни сили, препъвам се, но продължавам. Кръвта ми е огън, мускулите ми пращят, но мога да мисля само за пътя напред. Едва не губя съзнание. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

Тичам. Гонят ме и аз тичам. Но не съм сам. Двама сме – аз и тя. Любовта на живота ми. Уплашени, тичаме, колкото ни държат краката, падаме, изправяме се и продължаваме. Сърцата ни бият лудо, но не можем да спрем. Пътя е неравен, каменист, телата ни болят, волята ни е отслабена, но настигнат ли ни, ще умрем. Затова тичаме. Страхът ни гони по петите, а с него идат и лошите хора. Много са, прекалено много. Понесли са сопи, вили, лопати, камъни и кой каквото е успял да хване. Гонят ни несправедливо, защото сме такива, каквито сме. Не сме го избирали, но въпреки това те ни съдят, все едно че сме виновни. Никой не иска и дума да чуе. Някои биха казали, че сме жертви на съдбата си. Аз казвам, че сме жертви на човешката глупост. Виковете приближават, а силите ме напускат. Само за едно мисля – за нея. Как да спра, когато и тя ще спре? Как да се откажа, да се оставя, когато и тя ще се откаже? Как да умра, когато и тя ще умре? Затова продължавам. Всяка стъпка е като върху жар, всеки дъх е като огън. Земята ме влече неумолимо надолу, но не се предавам. Не още, не и когато тя е до мен. Но съдбата прекършва дори и най – силните от нас. Спъвам се и падам по лице. Усещам, че тя спира и идва да ми помогне. „НЕ!” крещя с всички сили. „БЯГАЙ! БЯГАЙ НАДАЛЕЧ!” викам, колкото сили са ми останали. Всичко бих направил, душата си на дявола бих продал, само и само да знам, че тя ще живее. Тя спира. Чувам че плаче и сърцето ми се къса на две. И аз плача. Но яростта е по – силна и ме надига. „БЯГАЙ!” извиквам, обезумял. И тя тръгва. Едва-едва, но продължава напред. А аз се обръщам назад, към преследвачите. Към лошите хора. Един камък ме уцелва в рамото и падам на едно коляно. Втори, трети, четвърти идват почти веднага. Нищо не мога да направя, но знам, че тя ще се спаси. Сопа ме удря по гърба и ме просва на земята. „Убийте го, кучето мръсно!” извиква някой, но звучи като животно. Крака ме ритат, камъни се стоварват върху мен. Трошат костите в тялото ми, ребрата пронизват дробовете ми. Искам да се извърна. Искам да видя кои са убийците ми. Успявам едва и макар само за един момент, виждам истината: това са добрите хора. Не лошите, не те, а добрите. Един камък се стоварва отгоре ми и всичко потъва в чернота. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

 Тичам. Но не съм сам. Тя тича с мен. Тичаме двамата, бягаме от лошите хора, защото ако ни хванат… Не би трябвало да се движа, но продължавам. И как да спра? Как да спра, когато и тя ще спре? Как да кажа не, когато… Спъвам се и падам. И тя се спира. „Бягай! Бягай надалеч!” извиквам й с последни сили. Но тя не продължава. Яростта кипва и ми дава нови сили. Ярост, но и още нещо, старо, дори древно. Кръвта, която тече в мен, ми говори. „БЯГАЙ!” извиквам, обезумял. Бавно, тя тръгва напред. Бавно, но тръгва и това ми стига. Обръщам се към преследвачите и вече знам как ще свърши всичко. Един, два, три, четири камъка подред ме уцелват и ме принуждават да падна на колене. Нещо ме удря в тила и ме просва на асфалта. Порой от болка се изсипва върху ми, но въпреки това, се обръщам. Знам какво ще видя. Белота. Добрите хора, бели като самата белота, но отвъд маската и те са черни. И те са лоши като лошите хора. Те са лошите хора. Миг преди последните сили да напуснат тялото ми, те ме оставят. Мигът се удължава и се превръща в една вечност. Разтяга се докрай, усуква се и времето се забавя. Защо? Защо продължаваме сега една война, свършила преди десетки години? Какво хубаво сме видели от враждата и войната? Глад, мизерия, кръв, стотици хиляди избити. Но въпреки това продължаваме, сякаш нищо не се е случило. Бием се, избиваме се и заставаме зад идеята за войната. Защото да поставиш една нация в краката си е велико. Да избиваш хиляди хора е добре, когато тези хора са лошите хора. Идват хората в бяло и те ще поставят света в краката си. Но хората в бяло са само едни актьори. Зад белотата се крият лошите, черните. Зад белотата са същите хора, които съдим като лоши. И продължаваме тази безмислена война между два свята, които са толкова различни и толкова еднакви. Бием се, убиваме се, викаме, кълнем и проклинаме, а причината? Причина винаги ще има. Но никога не ще има достатъчна причина за една война, която е свършила отдавна. Поне едно ни остава. Тя. Тя, която ме гледа отгоре и ме гали по косите, която милва лицето ми и ме кара да се усмихвам, дори когато умирам. Тя е единствената, облечена в бяло, сияеща дори когато мракът около нея е непрогледен. Заради нея си струва да умреш. Не заради войната, а заради Нея. „Кога ще дойде мир?” прошепвам. Тя само се усмихва. Дали ме чу? Не знам. Хиляди спомени се блъскат в главата ми, всичко до един – спомени за война. Тя е тук откакто свят светува и ще остане за дълго при нас. Но поне надеждата ни остава. Последният ми дъх се удавя в кръв, кръв потича от устата ми, от очите ми. Кръвта покрива всичко. Потъвам в чернота.Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

 Но тя е там, в края на пътя, и осветява мрака. Само един път има. Един път към спасението. А отвъд него черната война продължава…

Постоянна връзка Вашият коментар

Умопомрачители

септември 18, 2009 at 8:13 pm (Нашите тухли)

Напоследък явно всички сме завладяни от мрачно настроение. Пускам няколко текста на Явор, а в следващите 3-4 дена може и аз да пусна един умопомрачител. 😀 Надявам се тези текстове да ви помогнат да откриете злобата в себе си и да направите нещо полезно. 🙂

За България

Ръждиви

Ръжда Желязо
Желязо Ръжда
Ръжда Желязо
Стържа Сила
Стържат Боли
Боли Стържат
Кръв Рана
Ръжда Желязо
Боли Стържат
Бягам Гняв
Камъни Асфалт
Желязо Ръжда
Ръжда Желязо
Боли Стържат
Черно Безсилие
Гняв Бягам
Сила Стържа
Ръжда Желязо
Ръжда Желязо
Ръжда Желязо
Решетка Затвор

България замахна с чук и ме удари по главата.
Зави ми се свят.
Стана ми лошо.
Паднах.
Изправих се бързо.
Взех едно парче желязо и замахнах да ударя България.
Порязох се,
Текна кръв.
Много кръв.
Ръждата влезе във вените.
Уплаших се.
Тръгнах да бягам.
Бягах.
Имаше камъни.
Прескочих ги.
Бягах.
Причерня ми.
Ядосах се.
Бях яростен.
Стигнах до решетките.
Бяха затоврени.
Бяха високи.
Бяха ръждиви.
Останах да чакам.
Ръждата ме отрови…

Корабът

На небето имаше облаци.
От небето падна кораб.
От кораба излезе човек.
Беше на брега на морето.
Но морето го нямаше.
Имаше лагер.
В лагера играеха на карти.
Пиеха бира.
Имаше музика.
Неприятна музика.
Имаше път.
Стар път.
Прашен път.
Изоставен път.
Имаше табела.
Сочеше, че има град наляво.
Но градът всъщност беше надясно.
Беше лъжа.
Всичко на острова беше лъжа.
Островът беше паднал от небето преди много време.
В небето имаше мивка.
Мивката беше огромна.
Беше пълна с вода.
Хубава, студена, чиста вода.
Каналчето обаче беше запушено.
Водата не падаше надолу.
Хората седяха отдолу под мивката и чакаха да текне.
Но не потичаше.
На хората им поникнаха опашки.
Превръщаха се в риби.
Но нямаше къде да плуват.
И последната капчица вода се изпаряваше от телата им и отиваше в небето.
Затова имаше толкова облаци.
Очите на рибите бяха червени.
Гневът им беше черен.
Умората им беше сива.
Безразличието беше бяло.
Скоро щяха да дойдат спасителите.
Те щяха да полеят всичко с бетон.
И рибите щяха да станат на дървета.
Щяха да изникнат от бетона.
И да им поникнат клони.
Но без листа.
И без плодове.
Човекът се намръщи.
Не му хареса.
Върна се в кораба и замина…
Но забрави да отпуши канала на мивката…

Съжалявам за песимизма. Това ми дойде на ум днес. Такива ми бяха настроението и мислите по незнайни за мен причини. Ще се постарая следващите да не са толкова екстремни :Д

Англичанин и американец

При входната врата, някъде в Лондон

-Господин Андерсън, моля подайте ми шапката.
-Гъ
-Господин Андерсън, моля… о благодаря Ви!
-Пъ
-А сега ще ми подадете ли палтото?
-Цъ
-Е моля Ви, в крайна сметка… а многи съм Ви признателен!
-Хъ
-Господин… но какво правите?! Моля Ви, оставете го, не го правете…
-Нъ
-Моля Ви!!!

И го застреля.

The Exit

Когато нещо те дразни, най-добрият начин да се отървеш от неприятното усещане на замъгляваща омраза е просто да унищожиш въпросното нещо, да го затриеш, изпепелиш, анихилираш или по-конкретно взривиш, удушиш, заколиш, застреляш, удавиш, обесиш, насечеш с брадва, накълцаш с двутактова моторна резачка от Канада, смажеш с валяк, блъснеш с тир и т.н.

Така са правили в миналото! Вижте например римляните! Пичовете са били толкова ужасяващо жестоки и скапани в категорията морал, че са карали нещата, които ги дразнят да се избиват сами себе си – да се кълцат с гладиуси, ръгат с тризъбци, да си размазват главите с боздугани и прочие… Вижте пък какво са направили хитрите и упорити варвари с римляните по време на упадъка на Империята – избили им армията, завзели им земите, плячкосали им къщите, минали им жените, ограбили им столицата… сринали гадната цивилизация и култура, които ги дразнели и на които в същото време се възхищавали… Победата на Аларик и вестготите поставили символичното начало на един дълъг период, през който хората се давели в собствената си простотия и невежество, период, в който хората имали навика да остават без ръце и крака за щяло и не щяло, да горят на клади, да висят на бесилки, да бъдат бити до откачането и на последната кост от ставата, а после захвърляни като боклук на някое вонящо сметище…

Сега ще кажете : „ Да, ама това, което издигнало хората духовно и възродило културата на нашата раса бил именно новороденият стремеж към загубените вече ценности на античността!” Ренесансът… ама разбира се… само, че докато чичко Ренесанс успее да достигне до сладките години на романтизма по пътя на мозъчната ни ферметация… Европа на няколко пъти плувнала в кръв…

Първата вълна на просветление дошла в душите ни от Господ. На всички ни той казал различни неща… все мъдри… хората се раздразнили и решили да се направят взаимно на гроздов сок… душите им били твърде различни.

След известен период на съзряване, в главите ни се появила и блестящата идея да се дразним от чуждите нации и народи… просто защото са чужди… и пак… на няколко континента цветът на сезона бил аленочервен… Американците е нямало как да достигнат до извод, различен от факта, че за да бъдат независими трябва да поизколят няколко хиляди томита… Французите е нямало как да се отърват от проклетия си, бохемски крал по начин различен от този, да го гледат как им се хили на ешафода под блясъка на гилотината…
Единствено англичаните били малко по-умни и осъзнали, че вместо да избиват собствените си мили съграждани би било много по-практично да изколят една-две колонии в Индия…

Хитро а?

Да не забравяме, разбира се, и добрите стари времена в началото и средата на миналия век…
След като трупали известно време богатство, култура и престиж, хората разделени в пъстроцветни държавици решили, че трябвало да прогорят гащите на скуката в една малка световна войница…
Втората такава пък можем да характеризираме съвсем елементарно…
„Майка им стара на всички… и най-вече на евреите…”

И така по същия стар начин… до ден днешен.

Е и?

И ся к’фо?

Остава ни единствено да си вземем кинтите и да дотърчим в най-близкия магазин за оръжия. Дайте като американците! Утре на по бира ще решим за какво си струва да се изпонадупчим взаимно…

Постоянна връзка Вашият коментар

We’re back… in black >8)

септември 17, 2009 at 8:39 pm (Административни)

Добре, слушай, народе!

Новата учебна година започна (за нещастие) и е крайно време да възвърнем гънките на сивото вещество, да си седнем на задниците и да подкараме тая машина – poetryslam. Но, преди да се впусна във вдъхновяващи речи, редно е да кажа нещо по повод на 15 септември. Мразя го тоя ден. Нямам предвид учителите или училището, дори нямам предвид и ученето (о, Боже!), не. Имам предвид неволната пагубна грешка на обществото да постави 1000 разглезени, в повечето случаи немислещи тийнейджъри в една и съща сграда по едно и също време. Може би големината на тая гигантска грешка ще ви се изясни, като поясня, че 75% от тези 1000 души са от женски пол. Така че на от 15 септември нататъка това, което имаме, е кипящ котел от неизразходван потенциал, затворен за шест часа на място, на което никой не иска да бъде, каран да прави неща, които никой не иска да прави, от хора, с които никой не иска да има нещо общо. Сега, представете си внимателно тази картина, тази какафония, този хаос и анархия, представете си, че сте точно по средата, чуйте шума от хиляда разлигавени гласчета, на които вече не им понася тежкия живот и си помислете следното: това са хиляда души, хиляда кипящи от енергия подрастващи, и всички те огладняват по едно и също време.

Но, стига с тези мрачни мисли, оцелели сме досега, значи каквото и да правим, правим го както трябва. Нищо, че петрола свършва, както междувпрочем и питейната вода, Земята бавно и лека-полека се пренаселва, милиони хора умират от глад, жажда и така нататък, все неща от телевизията. Но ние сме си добре. Нахранени сме. Не ни интересува нещо, което става на другия край на света. Когато ни дойде на главите, тогава ще се оправяме.

Та, новата учебна година почна, така че очаквайте по някое време нови творби, както и клипчетата към тях, ако успеем, може и да организираме един-два poetry slam-а, но всичко това е в бъдещето. Засега просто искам малко да си излея душата, защото лятото свърши и за 2 дена даскалото ме довърши.

Някак си от нищото ме осени едно проникновение, което може да е вярно, може и да не е. Не е нещо ново, но за пръв път ми направи впечатление и реших да го споделя. Нуждаем се от революция. Нуждаем се от ново Възраждане. Както преди 130 години българският народ се е надигнал срещу турското потиснечество, така и ние трябва да се надигнем. Но този път трябва да се надигнем срещу себе си. Нека ви обясня. Досега никога не ми е било трудно да се сетя, че обществото ни страда от презадоволяване. Ставаме разглезени. Всичко почва да се върти около удоволствието. Все още не е толкова осезаемо, но се усеща. Всичко започва да се върти около това как най – лесно да се свърши нещо, как да се избяга от отговорност, как да направим така, че да задоволим всичките си нужди. Как да направим така, че да мислим възможно най – малко. Да прекараме един безмислен, непълноценен и празен живот. Така нареченото „бъдеще“ на нашата мила родина България едва ли се интересува от нещо друго освен от това, как да уреди себе си. Всъщност, защо не? Какво му пука на бъдещото поколение за каквото и да било? Какво пък е направила България за нас? Защо да има някакво значение, че родината ни пропада, а с нея и ние?  Не се заблуждавайте. Не бъдете роби на незнанието. Това е възможно най – лошото нещо, което може да ви се случи, и най – вероятно вече ви се е случило. Ние, българите, а може би не само ние, се нуждаем от ново Възраждане. Възраждане на Ума. Защото забравяме миналото – всъщност не, не го забравяме, просто спираме да се интересуваме. Спираме да се интересуваме и от света около нас, спираме да се движим напред. А се чудим защо все на нас не ни върви. Недоволстваме, оплакваме се от политици, от хората, които стоят над нас, които са по – висши от нас и които определят как ще живеем живота си. А всъщност ние сме виновни, защото ние сме тези, които определяме как ще върви тази държава. Крайно време е някой да ни забие шамар и да ни пробуди за истинския свят. Но просто шамар няма да стигне. Трябва ни истинска революция. Но кой ще я почне? Не знам. Никой. Или всеки. Ако разберете, че всичко почва от вас, може би нещо ще се промени драстично. Но трябва време, търпение и постоянство. Три неща, които в днешно време можем да намерим само в кофата за боклук.

Отворете очите си. Пробудете умовете си. Отворете сърцата си. Усмихнете се и посрещнете изгрева на новия ден. Poetry slam-ът иде, а с него иде и Революцията на Ума. Пък нека видим какво ще излезе. 🙂

Постоянна връзка Вашият коментар