На раздяла

май 27, 2011 at 10:42 pm (Без категория) (, )

С мързелива стъпка вървя по мрачен коридор и не зная какво се крие в тъмнината. Чувам само как мелодията в сърцето ми тупти – нежно, като ласка от спокойното море, пратена ми по лъчите на бавно изгряващото слънце – и всяка крачка, макар и колеблива, остава в миналото, окъпана в светлина. Намръщвам се и се усмихвам. Ядосвам се и се смея. Изведнъж в коридора се появяват и други хора – и те нищо невиждащи, но толкова упорито взрени напред, сякаш искат да пробият мрака с очи – и вървят до мен. Колкото по – напред стигаме, толкова повече стъпките ни се доближават едни до други и толкова по – ясно чувам мелодията на сърцата им. Тайнствена като прохладен лес в лятна нощ, успокояваща като топъл вятър в клоните на дървесата, тихо нашепващ, че си у дома. И винаги различна. От всеки отделен човек се излива различен звук – някъде бавен и тъжен, някъде бърз и закачлив, но колкото повече се приближават те до мен, толкова повече отделните линии се сливат в едно…

Вървим полека напред и оставяме искрящи следи в коридора зад нас. Те хвърлят своя блясък, но вече са минало, забравени като детска рана, някога парила ужасно, но вече дори споменът за нея е изчезнал.

Стъпваме.
Затварям очи и се заслушвам. Искам да чуя вълните на морето, галещи брега със солената си ласка, нежна като ласката на любовници в прохладна лятна нощ, да чуя прикрития им зов:

“Wasssssssssssssssssssssssssssssser…”,

така подмамващ и заплашителен, като коприна, просъскваща върху ледено острие. Мелодията ме обгръща в меката си прегръдка и гърдите ми се отпускат, издигат се и падат спокойно като кораб, плаващ по кадифената пътека на залеза…

Отварям очи, а рамената ни вече са едно до друго. Стъпките ни биват погълнати от мързеливата изящност на музиката… Всички сме едно и няма значение, че сме слепи – вървим, опрели вяра във вяра, и душите ни танцуват под бавната мелодия на джаза, леещ се от отворените небеса.

С у с м и в к а на уста и забравения вкус на горчивата сълза, попила отдавна в безкрайния пясък на брега на мързеливото море, се разделяме. Погледите ни отново устремени напред, но не към падащия тежко като коприна мрак, а към успокояващия като майчина песен изгрев, който леко ни нашепва: „Новият ден иде.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: