Честит ден на мира!

септември 21, 2009 at 7:44 pm (Нашите тухли)

Дам, правилно сте разбрали. 2 1 септември е обявен за ден на мира. Джеръми Гили, независим режисьор на документални филми, решил през 1999 да създаде световен ден на мира, ден, по време на който никой няма да стреля, никой няма да убива, един ден, по време на който на планетата Земя ще настане световен мир. И успял. Ходил от страна в страна, за да провъзгласи идеята за ден на мира и всички лидери приели идеята радушно. Дори самият Далай Лама дал твърдата си подкрепа за деня на мира: „Трябва да опитаме всичко за подпомагането на мира и духовните ценности.“ А сега и време и вие да направите нещо по въпроса. Денят на мира е вече към края си, но това не ви пречи да споделите с приятели за него или най – малкото да изгледате филма. Просто посетете сайта www.peaceoneday.org и вижте какво можете да направите. Аз по случайност вчера почнах да пиша разказ за войната, та ето идеалната възможност да го постна. Приятно ви четене и не бийте никого поне днес! 🙂

 

Черната война

Тичам. Краката ми сами се движат. Тичам. Както и преди сме тичали, така и сега тичам. За спасение. Нейното спасение. Просто обаждане, две думи „Помогни ми!“ и изпращяване. Черни сенки са около нея. Лоши хора. Те се връщат отново и отново. Сблъсъкът е неизбежен. Два свята, две вселени, две различни гледни точки, една война. Нашата война. Затова и бягам. Както и преди сме бягали. Така сега и аз бягам. С всички сили през огради, боклуци, стени и всякакви препятствия. През вода и огън, с кръв и пот на лице, бягам. Бягам, бягам… бягам… бягам… примигване, примигване, примигване…

Бягам от лошите хора. Но те са по – бързи. Много по – бързи. Ятаганите им проблясват под светлината на мръсното слънце и хвърлят черни отблясъци по дърветата наоколо. Чувствам ги. Чувствам страх. Четирима мъртви, а аз съм петият. Лежат в езеро от кръв в собствената си къща. Никой не може да каже защо. Само злобата е ясна. Злоба, дошла отникъде и отиваща наникъде. Тя води оръжията им и насочва конете им. Тя ме гони. И аз бягам, защото не знам друго. Профучаване над главата ми и близкото дърво вече има една резка в повече. Лошите хора са тук. Навсякъде около мен, заобграждат ме. Страхът ме заобгражда. Те не знаят друго, освен да убиват, да псуват, да кълнат, да мъчат и да потискат. Защо? Не са виждали друго. Това е техният свят. Тяхната гледна точка. Но те заклаха моето семейство. Жена ми, детето ми, родителите ми. Последния оцелял съм аз, но не виждам причина да се бия. Не виждам вече причина да продължавам. Освен страха. Краката ми се забиват в шумата на земята и спирам да тичам. Дърварската брадва е в ръцете ми. Брадвата ми срещу мечовете им. Страхът ми срещу злобата им. Кървясали очи срещат кървясали очи. Не, това вече не е страх. Това е ярост. Отмъщение. Яростта е тази, която насочва ръката ми и движи краката ми. Изпълнен с кипяща лава, като вулкан, готов да изригна, замахвам. Отново и отново. Кръв потича навсякъде, целият свят почервенява. Двама падат от конете. Два удара по раменете ми. Не усещам нищо, освен яростта. Още едно замахване и един свален. Голяма черна фигура се приближава. Последна се включва в боя. Ръцете ми увисват. Не мога вече да държа брадвата, прекалено е тежка. Лошия човек приближава. Яростта нараства за нов удар. Кървясал поглед среща уморени и примирени очи. Тази злоба продължава прекалено дълго. Меч среща брадва. Брадвата отсича, меча пронизва. Сякаш нищо не се е случило, чернотата идва и забулва всичко. Злоба, ярост. Потисничество,въставане. Два свята, две вселени, две гледни точки, една война. Деветима души са мъртви вече. Деветима човека. Една вражда. Удавям се в кръв. Примигване… примигване… примигване, примигване, примигване…

Тичам. Най – после стигам до мястото. Луната е пълна, небето е чисто, но въпреки това нощта е по – мрачна отвсякога. Черни сенки и лоши хора ме заобграждат. Тичам за спасение. Тичам напред, докато огън не потече в жилите ми и киселина не разяде мускулите ми. И продължавам напред. Зад един ъгъл и виждам лицето й. Ужасени и уплашени очи ме гледат, но не виждат. А лошите хора я заобграждат. Те са около нея и я плашат. Ярост набъбва в мен. Ярост… примигване… примигване, примигване, примигване, примигване, примигване…

Наближаваме селото. Братята ми вадят ятаганите. Аз също. Черни сенки сме ние, черни сенки в очите на хората. Яздим диво, посичаме наред, кълнем и проклинаме. Само това знаем, само на това са ни учили. Никаква любов или състрадание. Само злобата ще ни спаси. Мръсните роби бягат. Ние ги посичаме. Кръв хвърчи навсякъде, деца, майки и бащи бягат. Никой няма шанс. Слизаме от конете и влизаме в къщите. Колим майки, посичаме бащи и размазваме деца. Те не заслужават живот. Влизам в някаква къща. Изритвам вратата. Бащата се хвърля върху мен, аз го посичам и захвърлям настрана. Децата и майката са се свили до отсрещната стена. Приближавам. Бавно. Страхът се чете в очите им. Ятагана се надига. Кървясали очи срещат уплашени очи. Сини очи срещат сини очи. Майка среща син. Проблясък. Трепване. Планина се стоварва върху раменете ми и изпускам оръжието си. Падам като посечен на земята и една дума се отделя от устните ми: „Мамо!” Това е всичкото доказателство, от което тя има нужда. Спуска се към мен и ме прегръща, хваща ме силно, докато не мога да си поема въздух. Усещам, че трепери. „Синко, сине мой…” шепне в ушите ми. Друга истина ме премазва в този момент. Татко… Тялото му лежи в локва червена течност. „Кой го уби?!” питам в ярост. „АЗ!” идва отговорът някъде много отдълбоко. Всичко почернява. Изгубвам майка си, братята и сестрите си от поглед. Само един меч ми остана. Един меч да ги защитя. Излизам навън. Един от „братята” ми се ухилва злокобно. Преди да умре, на физиономията му се изписва изненада. Шок. Така е и с всеки следващ. Замахване. Извъртане. Ново замахване. Кръв, кръв и пак кръв. Трупове, чужди и наши, лежат едни до други на земята и всичко е обляно в червено. Свалям войници от конете им. Режа глави, сека гърла и не спирам. Вече едва държа оръжието. Цялото ми тяло е в резки. Острието на ятаган разкъсва гръдта ми и щръква от гърдите ми. Злобата нараства. С последни сили и последен дъх се обръщам назад и насичам изненадания нападател. Опитвам да се задържа, но тялото ми не може да понесе повече. Падам на колене. Изпускам ятагана. Само секунди преди да умра, един проблясък осветява ума ми и провиждам отвъд кръвта и войната. Отвъд всичко. Провиждам докрая на света и се усмихвам, преди да падна сред труповете, чужди и наши. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване, примигване…

Разблъсквам тълпата, преди да разберат какво става, и прониквам в самия център. Там лежи тя, останала без сили, легнала по корем на земята. Преди да мога да я достигна, ме нападат отзад. Удрят ме в гърба, в рамото, в крака и едва не падам. Отвръщам на ударите, но не виждам кого достигат юмруците ми. Няма значение, стига да мога да се добера до нея. Но не мога. Всеки удар ме забавя, всяка крачка изисква все повече и повече усилие. На половин метър от нея се хвърлям и падам на колене. Едва успявам да се задържа да не се строполя на мръсния асфалт. Получавам още и още удари по гърба, но вече не ги усещам. Мисля само за едно – да я отведа оттук, надалече от това лошо място. Хващам я под ръка но осъзнавам, че никога няма да се измъкна, ако продължават тези удари. Изправям се с мъка под пороя и отвръщам. Един пада зашеметен, друг, хванал се за чатала, трети се държи за гърлото. Толкова ме боли, че тялото ми гори. Но издържам. Никога не съм стигал до тази точка, почти на границата на припадъка, но удържам. И продължавам. За всеки удар, който нанасям, получавам два, но си заслужава. Заради нея си заслужава. Ритам и удрям, хапя дори, само и само да ги разкарам надалеч. Пръстенът се отхлабва леко и аз се спускам да я хвана. И пробивам. Тичам напред с последни сили, препъвам се, но продължавам. Кръвта ми е огън, мускулите ми пращят, но мога да мисля само за пътя напред. Едва не губя съзнание. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

Тичам. Гонят ме и аз тичам. Но не съм сам. Двама сме – аз и тя. Любовта на живота ми. Уплашени, тичаме, колкото ни държат краката, падаме, изправяме се и продължаваме. Сърцата ни бият лудо, но не можем да спрем. Пътя е неравен, каменист, телата ни болят, волята ни е отслабена, но настигнат ли ни, ще умрем. Затова тичаме. Страхът ни гони по петите, а с него идат и лошите хора. Много са, прекалено много. Понесли са сопи, вили, лопати, камъни и кой каквото е успял да хване. Гонят ни несправедливо, защото сме такива, каквито сме. Не сме го избирали, но въпреки това те ни съдят, все едно че сме виновни. Никой не иска и дума да чуе. Някои биха казали, че сме жертви на съдбата си. Аз казвам, че сме жертви на човешката глупост. Виковете приближават, а силите ме напускат. Само за едно мисля – за нея. Как да спра, когато и тя ще спре? Как да се откажа, да се оставя, когато и тя ще се откаже? Как да умра, когато и тя ще умре? Затова продължавам. Всяка стъпка е като върху жар, всеки дъх е като огън. Земята ме влече неумолимо надолу, но не се предавам. Не още, не и когато тя е до мен. Но съдбата прекършва дори и най – силните от нас. Спъвам се и падам по лице. Усещам, че тя спира и идва да ми помогне. „НЕ!” крещя с всички сили. „БЯГАЙ! БЯГАЙ НАДАЛЕЧ!” викам, колкото сили са ми останали. Всичко бих направил, душата си на дявола бих продал, само и само да знам, че тя ще живее. Тя спира. Чувам че плаче и сърцето ми се къса на две. И аз плача. Но яростта е по – силна и ме надига. „БЯГАЙ!” извиквам, обезумял. И тя тръгва. Едва-едва, но продължава напред. А аз се обръщам назад, към преследвачите. Към лошите хора. Един камък ме уцелва в рамото и падам на едно коляно. Втори, трети, четвърти идват почти веднага. Нищо не мога да направя, но знам, че тя ще се спаси. Сопа ме удря по гърба и ме просва на земята. „Убийте го, кучето мръсно!” извиква някой, но звучи като животно. Крака ме ритат, камъни се стоварват върху мен. Трошат костите в тялото ми, ребрата пронизват дробовете ми. Искам да се извърна. Искам да видя кои са убийците ми. Успявам едва и макар само за един момент, виждам истината: това са добрите хора. Не лошите, не те, а добрите. Един камък се стоварва отгоре ми и всичко потъва в чернота. Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

 Тичам. Но не съм сам. Тя тича с мен. Тичаме двамата, бягаме от лошите хора, защото ако ни хванат… Не би трябвало да се движа, но продължавам. И как да спра? Как да спра, когато и тя ще спре? Как да кажа не, когато… Спъвам се и падам. И тя се спира. „Бягай! Бягай надалеч!” извиквам й с последни сили. Но тя не продължава. Яростта кипва и ми дава нови сили. Ярост, но и още нещо, старо, дори древно. Кръвта, която тече в мен, ми говори. „БЯГАЙ!” извиквам, обезумял. Бавно, тя тръгва напред. Бавно, но тръгва и това ми стига. Обръщам се към преследвачите и вече знам как ще свърши всичко. Един, два, три, четири камъка подред ме уцелват и ме принуждават да падна на колене. Нещо ме удря в тила и ме просва на асфалта. Порой от болка се изсипва върху ми, но въпреки това, се обръщам. Знам какво ще видя. Белота. Добрите хора, бели като самата белота, но отвъд маската и те са черни. И те са лоши като лошите хора. Те са лошите хора. Миг преди последните сили да напуснат тялото ми, те ме оставят. Мигът се удължава и се превръща в една вечност. Разтяга се докрай, усуква се и времето се забавя. Защо? Защо продължаваме сега една война, свършила преди десетки години? Какво хубаво сме видели от враждата и войната? Глад, мизерия, кръв, стотици хиляди избити. Но въпреки това продължаваме, сякаш нищо не се е случило. Бием се, избиваме се и заставаме зад идеята за войната. Защото да поставиш една нация в краката си е велико. Да избиваш хиляди хора е добре, когато тези хора са лошите хора. Идват хората в бяло и те ще поставят света в краката си. Но хората в бяло са само едни актьори. Зад белотата се крият лошите, черните. Зад белотата са същите хора, които съдим като лоши. И продължаваме тази безмислена война между два свята, които са толкова различни и толкова еднакви. Бием се, убиваме се, викаме, кълнем и проклинаме, а причината? Причина винаги ще има. Но никога не ще има достатъчна причина за една война, която е свършила отдавна. Поне едно ни остава. Тя. Тя, която ме гледа отгоре и ме гали по косите, която милва лицето ми и ме кара да се усмихвам, дори когато умирам. Тя е единствената, облечена в бяло, сияеща дори когато мракът около нея е непрогледен. Заради нея си струва да умреш. Не заради войната, а заради Нея. „Кога ще дойде мир?” прошепвам. Тя само се усмихва. Дали ме чу? Не знам. Хиляди спомени се блъскат в главата ми, всичко до един – спомени за война. Тя е тук откакто свят светува и ще остане за дълго при нас. Но поне надеждата ни остава. Последният ми дъх се удавя в кръв, кръв потича от устата ми, от очите ми. Кръвта покрива всичко. Потъвам в чернота.Примигване… примигване, примигване, примигване, примигване…

 Но тя е там, в края на пътя, и осветява мрака. Само един път има. Един път към спасението. А отвъд него черната война продължава…

Постоянна връзка Вашият коментар

Умопомрачители

септември 18, 2009 at 8:13 pm (Нашите тухли)

Напоследък явно всички сме завладяни от мрачно настроение. Пускам няколко текста на Явор, а в следващите 3-4 дена може и аз да пусна един умопомрачител. 😀 Надявам се тези текстове да ви помогнат да откриете злобата в себе си и да направите нещо полезно. 🙂

За България

Ръждиви

Ръжда Желязо
Желязо Ръжда
Ръжда Желязо
Стържа Сила
Стържат Боли
Боли Стържат
Кръв Рана
Ръжда Желязо
Боли Стържат
Бягам Гняв
Камъни Асфалт
Желязо Ръжда
Ръжда Желязо
Боли Стържат
Черно Безсилие
Гняв Бягам
Сила Стържа
Ръжда Желязо
Ръжда Желязо
Ръжда Желязо
Решетка Затвор

България замахна с чук и ме удари по главата.
Зави ми се свят.
Стана ми лошо.
Паднах.
Изправих се бързо.
Взех едно парче желязо и замахнах да ударя България.
Порязох се,
Текна кръв.
Много кръв.
Ръждата влезе във вените.
Уплаших се.
Тръгнах да бягам.
Бягах.
Имаше камъни.
Прескочих ги.
Бягах.
Причерня ми.
Ядосах се.
Бях яростен.
Стигнах до решетките.
Бяха затоврени.
Бяха високи.
Бяха ръждиви.
Останах да чакам.
Ръждата ме отрови…

Корабът

На небето имаше облаци.
От небето падна кораб.
От кораба излезе човек.
Беше на брега на морето.
Но морето го нямаше.
Имаше лагер.
В лагера играеха на карти.
Пиеха бира.
Имаше музика.
Неприятна музика.
Имаше път.
Стар път.
Прашен път.
Изоставен път.
Имаше табела.
Сочеше, че има град наляво.
Но градът всъщност беше надясно.
Беше лъжа.
Всичко на острова беше лъжа.
Островът беше паднал от небето преди много време.
В небето имаше мивка.
Мивката беше огромна.
Беше пълна с вода.
Хубава, студена, чиста вода.
Каналчето обаче беше запушено.
Водата не падаше надолу.
Хората седяха отдолу под мивката и чакаха да текне.
Но не потичаше.
На хората им поникнаха опашки.
Превръщаха се в риби.
Но нямаше къде да плуват.
И последната капчица вода се изпаряваше от телата им и отиваше в небето.
Затова имаше толкова облаци.
Очите на рибите бяха червени.
Гневът им беше черен.
Умората им беше сива.
Безразличието беше бяло.
Скоро щяха да дойдат спасителите.
Те щяха да полеят всичко с бетон.
И рибите щяха да станат на дървета.
Щяха да изникнат от бетона.
И да им поникнат клони.
Но без листа.
И без плодове.
Човекът се намръщи.
Не му хареса.
Върна се в кораба и замина…
Но забрави да отпуши канала на мивката…

Съжалявам за песимизма. Това ми дойде на ум днес. Такива ми бяха настроението и мислите по незнайни за мен причини. Ще се постарая следващите да не са толкова екстремни :Д

Англичанин и американец

При входната врата, някъде в Лондон

-Господин Андерсън, моля подайте ми шапката.
-Гъ
-Господин Андерсън, моля… о благодаря Ви!
-Пъ
-А сега ще ми подадете ли палтото?
-Цъ
-Е моля Ви, в крайна сметка… а многи съм Ви признателен!
-Хъ
-Господин… но какво правите?! Моля Ви, оставете го, не го правете…
-Нъ
-Моля Ви!!!

И го застреля.

The Exit

Когато нещо те дразни, най-добрият начин да се отървеш от неприятното усещане на замъгляваща омраза е просто да унищожиш въпросното нещо, да го затриеш, изпепелиш, анихилираш или по-конкретно взривиш, удушиш, заколиш, застреляш, удавиш, обесиш, насечеш с брадва, накълцаш с двутактова моторна резачка от Канада, смажеш с валяк, блъснеш с тир и т.н.

Така са правили в миналото! Вижте например римляните! Пичовете са били толкова ужасяващо жестоки и скапани в категорията морал, че са карали нещата, които ги дразнят да се избиват сами себе си – да се кълцат с гладиуси, ръгат с тризъбци, да си размазват главите с боздугани и прочие… Вижте пък какво са направили хитрите и упорити варвари с римляните по време на упадъка на Империята – избили им армията, завзели им земите, плячкосали им къщите, минали им жените, ограбили им столицата… сринали гадната цивилизация и култура, които ги дразнели и на които в същото време се възхищавали… Победата на Аларик и вестготите поставили символичното начало на един дълъг период, през който хората се давели в собствената си простотия и невежество, период, в който хората имали навика да остават без ръце и крака за щяло и не щяло, да горят на клади, да висят на бесилки, да бъдат бити до откачането и на последната кост от ставата, а после захвърляни като боклук на някое вонящо сметище…

Сега ще кажете : „ Да, ама това, което издигнало хората духовно и възродило културата на нашата раса бил именно новороденият стремеж към загубените вече ценности на античността!” Ренесансът… ама разбира се… само, че докато чичко Ренесанс успее да достигне до сладките години на романтизма по пътя на мозъчната ни ферметация… Европа на няколко пъти плувнала в кръв…

Първата вълна на просветление дошла в душите ни от Господ. На всички ни той казал различни неща… все мъдри… хората се раздразнили и решили да се направят взаимно на гроздов сок… душите им били твърде различни.

След известен период на съзряване, в главите ни се появила и блестящата идея да се дразним от чуждите нации и народи… просто защото са чужди… и пак… на няколко континента цветът на сезона бил аленочервен… Американците е нямало как да достигнат до извод, различен от факта, че за да бъдат независими трябва да поизколят няколко хиляди томита… Французите е нямало как да се отърват от проклетия си, бохемски крал по начин различен от този, да го гледат как им се хили на ешафода под блясъка на гилотината…
Единствено англичаните били малко по-умни и осъзнали, че вместо да избиват собствените си мили съграждани би било много по-практично да изколят една-две колонии в Индия…

Хитро а?

Да не забравяме, разбира се, и добрите стари времена в началото и средата на миналия век…
След като трупали известно време богатство, култура и престиж, хората разделени в пъстроцветни държавици решили, че трябвало да прогорят гащите на скуката в една малка световна войница…
Втората такава пък можем да характеризираме съвсем елементарно…
„Майка им стара на всички… и най-вече на евреите…”

И така по същия стар начин… до ден днешен.

Е и?

И ся к’фо?

Остава ни единствено да си вземем кинтите и да дотърчим в най-близкия магазин за оръжия. Дайте като американците! Утре на по бира ще решим за какво си струва да се изпонадупчим взаимно…

Постоянна връзка Вашият коментар

Ама бате, извинявай, таковата…

юли 2, 2009 at 10:00 am (Нашите тухли) (, , , , , , )

bigdamnСлед като наскоро получих твърдо доказателство, че някой ми чете глупостите, идва ред и да се извиня за непростимото отсъствие – вече повече и от седмица, и по – специално на Тина (първият коментар, йей :D), чиито пост стои на изчакване от 27 юни. Но, за да наваксам за пропуснатото, имам две новини – вие определете лоши ли са, или добри. Първата е, че още няколко текста са готови, и те са изпълнени с така нареченото смислено безмислие. Не сте чували за него? Е, това е така, защото аз си го измислих, понеже имах нужда по някакъв начин да оправдая бълвочите, които болното ми съзнание роди. Има и няколко нови текста от Sanguinis, нашето скрито оръжие 😀 Втората, и по – важна, е че са заснети част от текстовете! Три пъти ура! Може би преувеличавам малко, но все пак това е същината на нещата. Засега имаме само един проведен poetry slam и при това на немски, така че съжалявам за тези, които не знаят езика. За сметка на това имаме заснети три български текста и предстои заснимането и на останалите. Качването на някои от клипчетата в нета може да отнеме малко… много време :), но бъдете търпеливи – заслужава си. Приятно четене… и гледане! 🙂

Wasser

http://www.youtube.com/watch?v=W05p1PLU8I4

Wasser… volle Gläser Wasser… Woran denken sie, wenn sie das Wort Wasser hören? Wasser… Ufer… Strand, vielleicht? Ja, genau. Meer, Sommer, Sonne, Strände. Das ist aber so einfach, nicht wahr? Im Wasser kann man schwimmen. Wasser kann man auch trinken, nicht gleichzeitig aber!
Wasser. Das bedeutet Leben. Ohne Wasser kann man nicht leben, ohne Wasser kann nichts leben. Und wenn es auf der Welt kein Wasser mehr gäbe, dann wäre alles tot. Wasser ist Leben. Wasser vereinigt uns mehr als alles andere. Wir sind wasser. Wenn ein Mensch in einem Restaurant ein Glas Wasser bestellt, sagt er: ´´Ich möchte ein Glas Wasser, bitte…´´ nein, er sagt: ´´Ich möchte ein Glas Leben, bitte.´´… Ja, so ist es. Ein Glas Wasser. Ein Glas Leben.
Wasssssss…
Wasssssss…
ssssss…
ssssss…
serrrrr…
serrrrr…
Ja, das sind die Wellen. Ich kann konkrete Poesie schreiben! Was ist Wasser? Ich bin Wasser, du bist Wasser, sie sind Wasser, wir sind Wasser! Wasser ist ein Gefühl, Wasser ist eine Lebenslage, Wasser ist alles! Wasser ist nichts…
Wassssss…
Wassssss…
serrrrrrr…
serrrrrrr…

Автор: Е, па, аз бре 😀

Предпупреждавам: Всеки, който иска да запази разсъдъка си или поне да не получи мозъчен срив в следващите 10 минути, по – добре да не чете по – нататък, по – точно да пропусне следващите три „произведения“. Бях в едно такова настроение, когато ги писах, че…

Градът

Многоцветна сивота… Хора ходят, затворени в собствените си черупки от празен въздух и си мислят, че са защитени. Колко горчиво разбиват се техните реалности, когато илюзията им за неподвижност стане на пух и прах. Както пее великият Боб Дилън “The times, they are a ‘changin” . Самотна цигулка звучи в прахта. Чува ли я някой? Забили поглед в земята, забили поглед напред, ходят, ходят, ходят и не мислят. Целият град потънал в прах, толкова плътен и толкова много, че вече всичко е наситено сиво. И цигулката стърже в прахта. Ходим върху прах, живеем върху прах, струва ми се даже и че мислим за прах. Прах. Прах. Прах. Някаква музика, монотонна и понякакъв странен начин тъжна, се движи на тласъци сред човешките овце. Музика, която ги завладява до такава степен, че почват да се блъскат едни в други, в стени, в дървета, мантинели и огради. Само и само да усетят нещо. Това забравено от Бога население, тези безмозъчни зомбита, ходещи, живеещи върху прах, тези апатични хора, които дори дишат прах. Обвити в своите пашкули от себеомраза, себеотрицание, себелюбие и себе-не-знам-какво-още-си. Забили поглед в праха под краката си, те ходят, забравени и забравили, че съществуват, забравили откъде идват и накъде отиват. Важна е целта. Извисяваща се високо над главите им, там, където няма прах, където не биха се осмелили да погледнат, за където не биха се осмелили и да помислят, стои тя. Великата, единствена, неповторима цел. „Купете си новата прахосмучка…” заповядват телевизорите. И те купуват. „Направете си застраховка…” чува се отново. И те правят. Всяка команда, идваща като камшик от недрата на болните мозъци, скрити в светлина, бива изпълнявана безропотно и несъзнателно. А цигулката стърже по прахта… Чувства някакви, объркани и сами, лутат се между празните съзнания, а мечтите, вече невпримчени от простите рамки на човешките представи, летят свободни към небето и отвъд… там, където няма прах. Все още никой не надига глава. Все още никой не разбира. Срещат се два погледа, премигване, и всичко вече е отминало… Мислят си, че могат да чувстват, но не знаят какво представлява тази дума… Мислят си, че знаят, но дори не са и започнали да разбират… Впримчени от собствените си представи, лутат се между прахта, върху прахта, в прахта… Те са прах… Но една молекула, самотна и безбрежна като океана, в момент на непонятно осъзнаване, поглежда нагоре… Там, където няма прах, където безкрайната синева се простира до хоризонта и отвъд. И не може да погледне надолу, към бездънното безмислие на предишното си прашно съществувание. Примигване, примигване, примигване…
Океана прелива. Всичко е залято от безкрайните води, които са, бяха и ще бъдат. Прахта бива отмита. Прахта я няма. Няма ги и прашните хора. Остават само островчета… красиви островчета на човешкото осъзнаване на неосъзнатото. Слънцето изгрява и новия живот пониква. Океана се отдръпва, но прахта я няма. На нейно място се издига Великата Цел… а заедно с нея и новото начало.

Кратко след раждането на тази фантазия ме завладя тиха лудост и написах нещо още по – умопобъркано, което не съм сигурен, че и самият аз разбирам Shocked Smile

Шантави истории

Бягай, преди да ти счупят зъбите… Бягай преди да ти счупят зъбите… Не се надявай, че ще има спасение, всички изпратиха ги в забвение, макар бавно и мъчително, и твоят ред ще дойде, продължително ще бъде твоето пребиваване във вселената на моят разум. Сивият ми разум… Мисля си за разни неща, страшни неща, странни неща, а ти не се плаши, това не е чудовище, по – скоро демон… Искам да кажа, че от куулнеса на моите идеи издига се феникс, разгорял се като коледна клечка в тортата на дядо Мраз. Не, добре съм, да, съвсем добре, несвързано говоря ли, не, мерси, гладен не съм, не ми се сяда, само малко спокойствие ще ме спаси… Оставете ме намира… Оставете ме намира… Оставете ме намира бе! Идиоти мръсни, простаци ниедни, за какви се имате вие, че да позволявате на вашето съзнание да разбира от моите неща, нима съм аз умопобъркан, ако вие за нормални се имате, не се бъракйте в моя ум… моят сив ум… За Коледа каква говорим си в психодиспансера, ако топка сняг влети през желязото на церебралната парализа, все по – луд ли ви изглеждам, а? Стотинките на безвремието дрънкат сухо в левия ми крак и ако стъпвам с десния напред, може и да поживея още 2 секунди… Но престъпници ме дебнат от тъмните ъгли на моето себеосъзнаване и чакат скрити там, където никога няма да долетя, за да откъснат моите крила. А те това и чакат, звук от строшено стъкло сепва ме от моите делюзии, виждам компютър и празен лист хартия… 0,1,0,1, изливат се цифрите в обърканото море на безграничното аз, ако почна пак да си мисля за риби, може и нещо да се получи, какво ли ще се случи, аз не знам, но, хей, светът не е свършил, нека пробваме… А май скочих през балкона аз, но разтворих крила и полетях над прозорците, треперещи пред мен… Май съм самолет?! А сега горивото ми свършва и падам в безбрежния океан, дотук добре, забивам се като риба и изскачам като птица, приземявам се като маймуна и с другите маймуни скачам от клон на клон, пребивам се на земята и лазя като червей, влизам под земята и изгубвам се, ослепявам и почвам да ровя, излизам като къртица и всичко тръгва наобратно… Кога изгасна осветлението не знам, но вече съм микроб и плувам в течното съзнание на вселената, но скоро ще порастна, и отново ще съм риба – този период не ми харесва – скачам от водата и усещам зъбите на крокодил, пълзя и ям, обръщам се и ме няма, тъпча, тъпча, тъпча и рева, така май правят динозаврите – а, те съществуват?! – и падам на земята, за да стана маймуна, усещам обаче, че тялото ми ново не ме побира, време е за промяна, време за нещо ново, да… То е това, финалния етап еволюционен, най – високата стъпка на развитието, време е да видя великата форма на съвършенството и да се превъплътя в… У! Какво е това?! Как се било наричало? Човек? Човек! Човек?! Иу! Най – добре си бях като черна дупка…

Шантави истории 2

http://www.youtube.com/watch?v=5RLtPeA1b20

Мърдам си главата и мозъкът ми дрънчи. Не усещам болка, а как нещо твърдо удря се в твърдостта на моята твърдост…?! Информацията тече, а аз съм се развихрил, сивата ми течност достигна вече температура на кипене и почвам да треперя… Почвам да треперя… Хайде всички заедно да се включим в тази лудост, моя лудост. Какво е лудост? Аз съм лудост, ти си лудост… Не, твърде смислено редят се думите над тези цифри, ето сега започва вятъра на хаоса да духа и духа той в посока вярна, напред и само напред. Редят се изпод пръстите ми купища безмислици и чуди се моето несъзнание къде е смисъла на цялата история? В началото или края, или края или началото, или в кръга… Ако няма начало й край, няма и среда, няма ли среда, какво вършим ние в безвремието на глупостта, ако искаме да тичаме боси по пясъка на лудостта, нека не се измаряме, а да полеем всичко в асфалт. Асфалт.. Сива глупост и задушаване, коли, колииииииииии, клаксон, стига бе! Хора няма, асфалт, бетон, асфалт, бетон, безмерна сивота процежда се на малки капки в пясъчния часовник на живота. Дъга, какво, дъга, ИЗЯЖТЕ Я! Стъпки, шумни и беззвучни, оттекват в коридорите на моето съзнание, прахта се вдига, защото се събира там тя, толкова ми е мръсно, че ми иде да почна и на немски да говоря. Warum sind Menschen so einfach, dumm und so etwas anderes? Die Grausamkeit kann ich nicht ertragen, dass ist so schwer für mich, ich bin kaum verrückt, na ja, sie können vielleicht das nicht verstehen… абе как да ви кажа на молекулите прости, водни изчадия на пространството, къде бягате в нашия шум, звук и така нататък, защо мислите си вие, че светлината нещо крие, а отговорност няма. Отговори искаме ние, умопобърканите, лудите, шантавите, празноглавите, идиотите, олигофрените, малоумните, бавните, тъпите, простите, изливайте вашата жлъч върху нашето безвремие, ще построим асфалтов път бетонните дървета никнат от земята на изстрадали души, а една чернота стои зад червеното перде на човешката слепота… И как така на всички очите са избодени, така никой не ще да види какво не става по света, и как така на всички ушите са пробити, та никой не може да долови вибрациите на световните гърчове… Краката ми треперят, потта се лее, а очите ми червени отразяват се в празната сивота на това преди прозрачната яма. Пръстите тракат, а умът ми е далече, и мисълта излиза бавно вече от своя хаос, мисли като стоманени нишки стрелкат се в чернотата на моята безнадеждност, червен съм целия от яд и един конец, забит в челото ми като стрела в мишена, не ми дава мира – А БЕ КОЙ УМОПОБЪРКАН ИДИОТ ОТИВА НА ПОЧИВКА НА НАШЕТО КРАЙБРЕЖИЕ?!

Останалите са само и единствено на Явор, а.к.а. Sanguinis, чийто гениален мозък вече е запазен за научни изследвания след като почине 😀

Вървя си аз… или историята на една риба

Вървя си аз и що да видя буса идва
Започвам аз да бягам, търча както козел търчал е нивга

Летя летя… летяяяя без колааааата
Бързам, бързам, затваааааря се вратааааата

Кой номер е това, госпожо бързам аз да кажа
148 бе говедо, отвръща тролчето на стража

Тикай тикай, блъскай, бутай, ръгай
Тялото си триизмерно нямаш избор – пъхай

Сваляй бързо очилата свои тъй блестящи
Вади веднага паричките във джобчето дрънчащи

Мама ми купи днеска нова книжка със картинки
Дядо ми даде вчера цяла кесийка със стотинки

КВИ СА ТИЯ ДРЕБНИ БЕ ГОВЕДО МАЗНО
Това са моите парички бе, момиче-контрольорке снажно

МАНИ ТЕЗ БОКЛУЦИ ГАДНИ, КАРТА СВОЯ НЯМАШ ЛИ
Каква карта, бе госпожо, парите мои тебе не устройват ли?

И тъй започва се пътуването надалеееееече
Очилата ми се счупиха, душата ми – опеееече

Контрольорката-анорексичка свое царсвто с меча брани
Гледа тя родината си славна от билетчета и глоби да захрани…

Изкашлях си душата

Тъмна дупка пак във мене зее
Черна птица без крила от нейде пее

Седя си аз и взирам се във махалата
По дяволите, кашлям, кашлям и изкашлях си душата

Отдоле пак се чува злобний рев съседски
Отгоре пък бучи купон – тече живота светски

И вместо и аз тъй диво, лудо да кофея
Седя си аз във банята и в мръсното каналче блея

Ах, зла участ нечовешка,
Тъй гадна ти пак зяпаш ме остреща

Не знам дали от туй е, че миришат ми краката
Ала кашлям кашлям и изкашлях си душата

Ето падна тя във мивката ми стара
Дебела храчка, колкот пачка, спечелена на свара

Ей да му се не види, що не пия аз витамините си свои
С надежди те даряват ме, лекуват и поддържат човешките устОи.

Тъмна тъмна пак и днеска е земята
Кашлям, кашлям аз, изкашлях си душата…

Claritine на някаква си –pharma рулз! Помага при кашлица…

Hellfly

Ако музиката на хората е попът и рокът, музиката на ангелите е класическата, а музиката на дяволите и демоните е метълът, то каква ли е музиката на животните?
Ако музиката на кенгурутата е да речем техното (заради безсмисленото подскачане), а музиката на крокодилите е трансът (заради надрусаните погледи), а музиката на акулите е тишината (понеже те не могат да чуват), то каква ли е музиката на мухата?!

Имало едно време една муха. Тя била много симпатична, но и талантлива. Летяла си, летяла си и откривала нови и нови измерения от света, помагайки на своята раса – мухите!
Тя била толкова талантлива, че един ден нацелила входа на ада… Повъртяла се, повъртяла се и решила да влезе да види какво има вътре. Минала под табелата на Данте, оставила надеждата си на входа и влетяла в Предверието…

Тъй като обаче мухата вече нямала никаква надежда, то тя се депресирала и паднала на земята. Свила крила, притворила очи и изпъшкала отчаяно.
По едно време обаче на мухата й станало тъпо и решила, че ако продължи да си лежи на входа на ада ще умре…
Станала, поизтупала се и тръгнала да разглежда ада. Гледала тук, гледала там, по някое време огладняла и си хрупнала малко от месцето на един изстрадал грешник.

Грешникът я напсувал и я изкъртил с десницата си.
Горката муха била счупена, но се поокопитила набързо и решила да си тръгне най-после от ада.
Върнала се на входа, взела си надеждата и заминала обратно към света на хората… и мухите.

По едно време, както си пиша аз този текст, гледам на прозореца една муха… Погледна ме тя така виновно, пристъпи плахо с крачета напред и полетя из стаята. Въртя се, въртя се и по едно време падна и умря.

Тази муха се отказа от надеждата си, после пак си я върна и накрая умря.

Надеждата умира последна.
Надеждата умира.
Надеждата.

Така и не узнах каква музика слушат мухите…


Sanguinis

Постоянна връзка Вашият коментар

Нашите тухли

юни 25, 2009 at 8:01 pm (Нашите тухли) (, , , , , , , , , , )

Нашите текстове демек. 🙂 Това са всички творения, които нападнатите ни от интензивни творчески пристъпи болни мозъци ще измислят през десетилетията, що идат… Т.е. когато ни доскучее, може да пускаме по едно от тези Божи наказания върху невинните съзнания на нашите читатели. Всъщност текстовете, които ще сложим първи тук, са наистина креативни и интересни (което е голяма част от идеята). Авторът засега е само един  – Sanguinis (от форума), този вулкан от творческа енергия 😀 Част от текстовете ще бъдат на английски и на немски, ако някой иска, може и на китайски (не обещаваме, че ще има популярност, но затова пък може да се окаже интересно за гледане 😀 ) По някое време ще прибавим и видео, за да усетите напълно магията на poetry slam. Приятно четене! 🙂

Wasser

Wasser. Was? Wasser – Was-ser. Wasser. Wie würde es sein, wenn ich Wasser wäre? Doch, ich bin Wasser. Im Wasser erschien ich auf dieser Welt. Aus Wasser wurde ich geboren, aus Wasser bin ich. Im Wasser lebe ich. Warum denn? Ich lebe doch auf einem festen Landstück! Dies aber schwimmt im Ozean, im Wasser.

Ich lebe… und die Zeit fließt. Wie Sand? Nein, wie Wasser. Die anderen Menschen sind auch Wasser. Sie leben, dann sterben sie. Der Regen fällt, dann verlässt er den Boden und geht hoch in den Himmel. Das Wasser wird Wolken. Die Menschen auch. Ein Teil des Wassers bleibt im Boden, ein Teil der Menschen leider auch. Sehen sie jetzt wie wässrig wir sind? Nicht nur wir sind aber Wasser, alles ist Wasser.

Ich lebe, ich atme. Das Wasser lebt, der Wind weht, es atmet. Das Meer ist groß, der Wind ist stark, das Meer atmet. Ich bin auf einer Segeljacht. Der Wind ist fast gegen mich. Die Wellen auch. Damit ich segle, muss ich die Wellen reiten. Ein kleiner Schritt nach oben, gegen den Wind, dann überspringe ich die Welle und das Boot lässt den Wind entwischen. Ein kleiner Schritt nach unten auf den Wind und schon ist der Schwung vorbei.

Die Wellen sind wie schwebende Gebirge. Damit man am besten segelt, muss man auf ihren Spitzen bleiben. Man segelt aber kaum auf den Wellen, man segelt fast immer gegen sie. Der Weg, auf dem man bleiben muss, um die besste Geschwindigkeit zu erreichen, ist immer sehr schmal.

Ich fragte einmal einen alten Seemann: „Wie kann man so etwas lernen? Wie viel Zeit braucht man?“ Und was sagte er mir darauf: „Einigen reichen 10 Minuten, um das alles zu fühlen, andere verbringen ihr ganzes Leben im Meer und können es nie begreifen.“

Ist denn unser Leben auf der Erde nicht wie eine Seereise? Niemand wird geboren mit dem Wissen, wie er leben soll, doch es gibt manche , die ihr ganzes Leben lang nie richtig leben können…

Ach, dieser Text klingt eigentlich „vertieft“. Einen philosophischen Roman wollte ich doch nicht verfassen, aber meine gedanken gossen sich auf die Blätter wie Wasser aus einem gestürzten Glas. Die Frage nach dem Sinn des Lebens bewegt uns alle. Blöde Menschen!
Wir sind doch einfach 75% Wasser. Genau wie die Gurken. Also, am Ende bleiben wir einfach nur Gurken…

Явор Стаменов

Серията от големия град:

Параноя

Участеното дишане на Свилен отекваше все повече и повече в собствените му уши. Потта се стичаше по лицето му, а широко отворените му очи, зелени на цвят, в момента с малки, стеснени от адреналина зеници, се взираха трескаво в пространството напред по улицата.

Свилен все още стискаше куфарчето си и бягаше през глава като гламав.
В един злощастен момент обаче, кракът му срещна едно младо и висококачествено варненско паве в резултат от което асфалтът получи страстна целувка…
Куфарчето се отвори… листите се разхвърчаха…
Свилен се обърна по гръб и запълзя заднешком.
-СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН! М-МАХНИ СЕ!!!!
Жената, вървяща бавно към него се усмихваше зловещо. Имаше дълги, прави мастиленочерни коси, бяла гладка кожа и дълбоки, пълни с мистерия очи… Носеше късо дамско кожено яке и черни прилепнали джинси.
Свилен погледна за миг жената право в очите и изпадна в истерия… хвана светкавично куфарчето с останалите листи, оставяйки разпиляните навън на произвола на вятъра, и полетя напред по посока дома си…

Утринното слънце вече галеше покривите на изпълнените с изкуство квартали на бившата социалистическа морска столица на България. Свилен беше притихнал и вървеше замислен, но спокоен по булевард Варненчик… Не бързаше за работа, имаше още половин час. Беше се лишил и от уединението в градския автобус – времето навън не беше за изпускане и сутрешна разходка пеша беше привлекателна идея за мнозина.
Скоро щеше да прикове погледа си върху голямата офис сграда на Express Bank, където работеше… Преди нея обаче нещо друго привлече вниманието му…

Обувките…

Има кал отпред… по дяволите шибания дъжд! Ако се наведа да я изчистя ще си намачкам панталона… а едно копче от ризата се разкопча… по дяволите ще закъснея, по дяволите не съм си платил тока… *цензура*

Свилен бягаше задъхан през площада пред офиса на банката… зад него бе жената.
Влезе в банката… сви по коридора, качи се в асансьора, слезе от асансьора, сви наляво, сви надясно, сви наляво, сви надясно, стига врата, отвори я, влезе през нея, излезе в друг коридор, премина го, сви наляво, отвори една врата, влезе в кабинета си…

Жената го чакаше на бюрото му.

-ТИ! Кога ще ме оставиш на мира!
-Когато си купиш новия Golf.
-Новият…
-Когато си изгладиш ризите…
-Ризите…
-Когато не ти викат за забавен доклад…
-Викане… ВИКАНЕ! МАХАЙ СЕ!

Свилен дотърча до бюрото, блъсна жената от стола, извади от джоба си ловна пушка – двуцевка и застреля жената… Тя се прикова върху двойния стъклопакет на прозореца, усмихна се и изстена за последно…

Свилен прибра пушката в портфейла си, наля си вода и отиде да си вземе кафе…

Жената се казваше Ноя. Свилен търсеше Пара.

Стрес

Сутрин утрин утрин утрин утрин утрин утрин
От Стрес стрес стрес стрес стрес стрес стрес стрес
На Стреш стреш стреш стреш стреш стреш стреш стреш
Ще спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли
Грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни
Ми ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни
Човече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече
Вечер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер

(чете се и вертикално)

Шизофрения

Шизо – Ши-та-на-би-я –- зо-що-то-ме-дра-зниш
Фре – фре-стъ-пник
Ни-ама-да-ме-лъ-жеш-ти-ме-не
Я-сно-ли-ти-е!

Саламура

Саламурата е хубаво нещо, хем салам, хем с мура.
Каква мура?

-Байкушева мура. Мурата на Байкуш демек.

-Мура Трио, мурата на Триo демек

-Мура Сандвич – Сандвич със салам. Салам! Сала-мура! Салам и Мура, мура и салам, значи тази мура ще да е !

Саламурата е мура сандвич със салам!

Затова й казвайте Мурсалам, което на узбекистански значи

МОЙ САЛАМ! МОЯ Е! НЕ Е ТВОЙ! АКО БЕШЕ ТВОЙ ЩЯХ ДА ТИ ГО ВЗЕМА! АМА НЯМА ДА МИ ГО ВЗЕМЕШ ТИ ОТ МЕН ЩОТО Е МОЙ!

От кой град сте?

-От Виена…

-Essen Sie doch Käse!

Романтика!

Романтиката е хубаво нещо.
Има в себе си много неща!
Първо – ром, кой не обича ром
Второ, Рома – кой не обича Рома!
Трето – Роман – кой не е чел поне един
Четвърто – Романт – е тва не го знам кво е
Пето – Романти – един романт -> трима романти
Шесто – Романтик – еххх колко много обичам розите!
Седмо – Романтика – тика тика тика тика тика тика романт!

Идиот!

Иди
Иди си
Иди си от
И ти си идиот
Иси ди от
Иди си бе
Иди си ще ти дам бакшиш!
Бака на японски значи идиот
Шиш на български значи, че си идиот.
Шиш кебап, значи че си дебел идиот!
Може да си слаб, ама пак да си дебел идиот!
Как не го разбра това бе?
Идиот!

Иван обърна скарата и се потупа по шкембето! Повика жена си, тя хапна от шиша и Иван й каза, че е бака.
-Баба?
-Не бе, БА-КА. Бака, Митко знае японски! Бака!
-Една бака зеле, даммм разбирам, тия японци не били толко сложни!
-Те са идиоти! Четат си книгите наобратно!
-Хахаххаха една бака идиоти са! Дай кюфте!
-На!
-Заповядай са казва бе, простак!
-Проста си ти!
-Идиот!

Идиш… от… село… у големи… град…
Иди си… на … село… там бъди… идиот….
Оттттттттттттт

Кюфтето изгоря!

-Идиот…

Когато бях малък!

Когато бях малък, носех очила!
И сега нося.
Когато бях малък другите деца ми чупеха очилата.
Сега сам си ги чупя.
Когато бях малък с другите деца се биехме… или те ме биеха… ама после и аз тях.
Сега сам се бия. Бия се по главата докато мисля, бия се по краката докато ходя, бия се по ръцете докато ям, бия се по устата докато говоря…

Когато бях малък, играех с играчки – с колички и войници.
Сега играчките си играят с мене. Искам да си купя яхта, е не е кола ама пак е возило.
Ако ме срешне някой разярен войник, сигурно ще ме убие, още повече ако е полицай, да не говорим пък ако е българин!

Когато бях малък, играех на криеница…
И сега играя на криеница, крия се от мене си!
Когато бях малък, мама ми четеше книжка.
Сега те мене ме четат, да не ми мислите, че аз тях ги чета!

Когато бях малък имах, трябваше да се прибирам в осем.
Сега трябва да се прибирам в десет!
Когато порасна с още една година, не трябва да се прибирам!
Кой ще ме накара!

Когато бях малък, носех дрехи!
Сега те мене ме носят!
Когато бях малък брат ми си играеше с мене.
Сега той си играе със себе си.

Когато бях малък, гледах детски филмчета.
Сега не ги гледам. Не че не са ми интересни, ама какво ще си помислят всички, ако им кажа че гледам Сънчо! Така е гледам Сънчо!

Когато бях малък слушах детски песнички.
Сега слушам възрастни песнички, че бая са стари те, има някои чак от 60-те!

Когато бях малък…

А сега съм на 17.

Постоянна връзка 2 коментара