На раздяла

май 27, 2011 at 10:42 pm (Без категория) (, )

С мързелива стъпка вървя по мрачен коридор и не зная какво се крие в тъмнината. Чувам само как мелодията в сърцето ми тупти – нежно, като ласка от спокойното море, пратена ми по лъчите на бавно изгряващото слънце – и всяка крачка, макар и колеблива, остава в миналото, окъпана в светлина. Намръщвам се и се усмихвам. Ядосвам се и се смея. Изведнъж в коридора се появяват и други хора – и те нищо невиждащи, но толкова упорито взрени напред, сякаш искат да пробият мрака с очи – и вървят до мен. Колкото по – напред стигаме, толкова повече стъпките ни се доближават едни до други и толкова по – ясно чувам мелодията на сърцата им. Тайнствена като прохладен лес в лятна нощ, успокояваща като топъл вятър в клоните на дървесата, тихо нашепващ, че си у дома. И винаги различна. От всеки отделен човек се излива различен звук – някъде бавен и тъжен, някъде бърз и закачлив, но колкото повече се приближават те до мен, толкова повече отделните линии се сливат в едно…

Вървим полека напред и оставяме искрящи следи в коридора зад нас. Те хвърлят своя блясък, но вече са минало, забравени като детска рана, някога парила ужасно, но вече дори споменът за нея е изчезнал.

Стъпваме.
Затварям очи и се заслушвам. Искам да чуя вълните на морето, галещи брега със солената си ласка, нежна като ласката на любовници в прохладна лятна нощ, да чуя прикрития им зов:

“Wasssssssssssssssssssssssssssssser…”,

така подмамващ и заплашителен, като коприна, просъскваща върху ледено острие. Мелодията ме обгръща в меката си прегръдка и гърдите ми се отпускат, издигат се и падат спокойно като кораб, плаващ по кадифената пътека на залеза…

Отварям очи, а рамената ни вече са едно до друго. Стъпките ни биват погълнати от мързеливата изящност на музиката… Всички сме едно и няма значение, че сме слепи – вървим, опрели вяра във вяра, и душите ни танцуват под бавната мелодия на джаза, леещ се от отворените небеса.

С у с м и в к а на уста и забравения вкус на горчивата сълза, попила отдавна в безкрайния пясък на брега на мързеливото море, се разделяме. Погледите ни отново устремени напред, но не към падащия тежко като коприна мрак, а към успокояващия като майчина песен изгрев, който леко ни нашепва: „Новият ден иде.”

Постоянна връзка Вашият коментар

21 май 2011 или КРАЯТ НА СВЕТА

май 22, 2011 at 6:21 am (Без категория) (, , , , , , )

Казват, че светът трябвало да свърши днес…

Небето щяло да се отвори и божествената светлина щяла да разкрие всичките ни грехове…

Така като гледам днес времето и без това си е достатъчно светло, но някак си не е в духа на празника – не трябваше ли от небето трябва да валят пламъци и всички да бягаме в ужас от небесното наказание…

Независимо в какво вярват повечето от вас, днес ми се струва подходящо от чисто символична гледна точка да се замислим за живота си – какво направих досега? Доволен ли съм от себе си? И най – важният въпрос от всички – готов ли съм да умра? Отговорите вие може да усетите съвсем ясно в себе си – всеки знае много добре дали е удовлетворен от цялото си съществувание до този момент, а ако съм разбрал нещо за живота, то е, че колкото повече страдаш, толкова по – пълноценен се чувстваш. Страданието гради характер (хм, това прозвуча като лозунг от Аушвиц), изгражда личността и води до вътрешно удовлетворение. Извинете, изразих се грешно – умереното страдание. Ако преувеличим, стигаме до ситуации, подобни на горепосочения пример. В този смисъл днес се чувствам добре – ако точно сега небето се отвори и някаква обвита в светлина фигура слезе, ще застана пред нея и ще кажа: „Ето ме. Направих всичко по силите си. Съди ме щом искаш.” Това не е пълната истина, разбира се. Не направих абсолютно всичко по силите си, можех и още – човек винаги може още. Но се опитах.

Така че независимо дали сте християни, мюсюлмани, атакисти, мормони, евреи или хинду, в даден момент всеки един от вас ще му се наложи да направи една равносметка. В много случаи тя няма да ви хареса. По филмите все използват клишираната фраза: „Живей така, все едно няма утре.” А, да, и в една песен на Nickelback. Честно казано, не смятам, че ще съжалявате чак толкова много за момичето/момчето, в което сте били влюбен/а и никога не сте му казали. А обикновено това е ситуацията, с която се асоциира прословутата фраза – а, също и когато има драматично неразбиране между дете и родител относно избраната професия от съответния подрастващ. Следват изключително емоционални сцени, след които героите и публиката трябва да разберат, че човек трябва да прави това, което обича и родителите трябва да го разберат. Хм, все някой някога трябва да е казал: „Ех, защо животът не беше прост като в Холивудски филм?”

Та, когато теглите въпросната равносметка, дали ще си спомните ли за училищните години, които някои от вас ще имат чувството че са изгубили, ще си спомните ли някакви детайли от досегашния ви живот, толкова дребни, че е трябвало да умрете, за да осъзнаете с пълна яснота какво е трябвало да направите? Ще съжалявате ли, че не сте работили това, което ви се е искало, че сте пропуснали младежката си любов, че не сте се опълчили на оня побойник от училище, че сте оставили шефа да ви мачка, че никога не сте казали нищо на колегата, който говори зад гърба ви, че не сте ходили повече на почивки, че не сте оценявали живота, че не сте отгледали децата си като хората, че не сте оставили своя отпечатък върху света или че този отпечатък не е достатъчно дълбок? Вижте Хитлер. Дали си е задавал тези въпроси, преди да си пръсне мозъка?

Как мислите? Напрегнете се малко, опитайте се да си представите. В този момент някой е насочил дулото на пистолет към главата ви и ще натисне спусъка след точно една секунда. На вас ви трябват микросекунди да преосмислите живота си, защото точно в този момент мозъкът ви светва като коледна елха и всичко, абсолютно всичко, което някога сте направили, казали или помислили, става ясно като бял ден. Всичките ви грехове излизат наяве и нямам предвид само всичките ви дейности и мисли, които обществото би определило като лоши, а всичко, което сте желали силно, но никога не сте събрали смелостта да го направите. Това е грях спрямо самите вас.

Куршумът напуска дулото на пистолета сред водопад от искри.

Сърцето ви прави: „Туп.“

Дали не трябваше да помагам по – често на бедните?

„Туп.“

Дали не трябваше да съм по – добър към семейството и приятелите си, да ги изслушвам и да ме е грижа за проблемите им?

„Туп.“

Лош човек ли бях?

„Туп.“

О, Господи, не искам да умра!

„Ту…“

Постоянна връзка Вашият коментар

Първи стъпки в Poetry Slam…Пиянството на един народ

май 20, 2011 at 11:43 am (Без категория) (, , , , , , , )

Здравейте и НАЗДРАВЕ от един обикновен човек с обикновено образование, живеещ в обикновен апартамент, слушащ обикновена музика, обличащ се с обикновени дрехи. Има само една причина хората да смятат иначе така обикновената ми личност и физиономия за необикновена. Да, аз не пия алкохол, разбира се това не ме прави четириоко всеядно извънземно, което ще ви схруска всеки момент, напротив, не се страхувайте от мен. Или може би вече е късно за българина да приеме, че някой би могъл да се откаже от божествената амброзия, съдържаща около 80 процента етанол… Но стига съм “хейтвал” алкохола…
Влизам в дискотека, всички се обръщат, ама не за да видят мен, а за да наблюдават хубавите задни части на осмъртилата се “дама”, която танцува на пилона, на две големи… сокчета съм, а сервитьорката ме гледа сякаш съм получовек, дошъл от дебрите на Ада и се чуди и се мае какво по-дяволите прави този “крйип” в дискотеката, чудати “вакханки” се вихрят около мен, простосмъртния, а зад тях наперени културисти ги следват с горестен поглед, който нашепва да ти го дам ли… и все пак всички знаем, че тяхното коте е само за сериозни господа. Пияни, заляни, от седмица не спали, светът е в краката им, мама и татко кихат пари, баба и дядо навремето били партийни секретари, шикозни, красиви, прекрасни, всеки ден с нови дрешки, нови прически, МАЙНАТА Й НА ДЪРЖАВАТА, НА КОГО МУ ПУКА ЗА ШИБАНИЯ АКОРДЕОНИСТ ОТПРЕД?
Търся си момичето из дискотеката, приличаща по-скоро на Мордор, за да се успокоя малко.Минавам през деветте кръга на Ада, които май тук са повече, навсякъде около мен неадекватно подскачащи гримирани плашила, ”дами”, чиято анатомия би могла да бъде проучена доста добре, късо подстригани “бикове”, които ме гледат кой знае защо толкова страшно, анаболни охрани, слугуващи на няколко хиляди трибуквени групировки и всякакви други същества, които точно в този определен момент не бих оприличил на видове homo sapiens. В атмосферата се носят ритмите на някаква обичайна кръчмарско-интелигентна песен, наплъстена с изобилие от ориенталски ритми. И никога, и за нищо на света, по абсолютно никакъв категоричен начин, не и на това място, не и в този момент, не и сред тези homo balkanikusi не би очаквал да чуеш, в контекста на това музикално изпълнение, изречението – “Велик е нашият войник…”,ъъъ
ЕБАХТИ ДЪРЖАВАТА, ЕБАХТИ НАРОДА, КУР ЗА ВАС…
Излизам, оставям и момичето си, не ме интересува, да се натиска с когото си иска, чувствам се душевно обруган, не, чувствам се душевно ИЗНАСИЛЕН, не мога да понеса повече това нещо – нямам друга дума, с която да опиша гаргарата с моите принципи, с моите представи за света. По пътя си мисля с какво днес аз се обогатих като личност, какво ме накара да се чувствам щастлив, пълноценно ли си починах, научих ли нещо за света и живота, не, просто един час в безнравствеността и тъпотията на човешкия вид, нищо смислено, сърдечно, мило, сладко, стойностно… веднага се сещам за алтернативата в лицето на онази така обичана от поколението полудезинфектантна течност, може би с нея щеше да ми е добре, може би тя щеше да ме превърне в един щастливец, щях да заприличам досущ на клетите сиромаси от дискотеката, всички до един неспособни да се забавляват без поредната си маска, неспособни да видят света в неговите истински стойности, неспособни да забележат ШИБАНИЯ АКОРДЕОНИСТ ОТПРЕД…
Пред мен се открива дискотечната алея на Варна, феерията от цветове, естетика, прически, кокетни дрешки, чувам смеховете и глъчката на младото поколение, излязло да се забавлява и празнува, усещам алкохолните нотки във всеки един от тях, виждам руменината по бузите им, виждам порива им към удоволствия и забавления, виждам дори любовта, която леко замаяна от алкохола “уцелва” някого от време на време и пирува заедно с всички тези роби на своята собствена лъжлива представа за живота…
А там, свит, пред една дискотека, ЕДИН ШИБАН АКОРДЕОНИСТ свири предсмъртната мелодия на морала, държавата и света…

Не се сетихте кой е акордеонистът, нали…

Автор: Георги Мартинов – Гоце

Постоянна връзка Вашият коментар