Пияна история

май 17, 2011 at 8:53 pm (Без категория) (, )

Надалеч от ума ми и от границите на човешкото в мен, през облаци и синева, в ослепителната слънчева светлина, преди молекулите да се разпаднат на атоми и преди атомите да взривят нищото, ние имаме пазител. Питате ли се коя е тя? Аз също. Не е минавал ден без да се опитам да обхвана в рамките на смъртното си разбиране нейната същност, но истината е, че не разбирам. Мислите ми не са достатъчно силни, за да пробият булото на нейната мистериозност, не са достатъчно бързи, за да се надпреварват с божествената й логика, числата не са достатъчно перфектни за да изобразят нейното лице. Всичко това е вярно, но… Аз усещам. Дишам и въздухът ме изпълва, задвижвам мисълта си и тялото ми отговаря, а наоколо земята се надига. Подскачам при всеки тръс, при всяко радостно люшване, извивам се в дъга и светлината ме облива, дърветата разцъфват, а реката разбива камъни на прах. Хващам прашинка в юмрука си и издишам. Животът си заминава и отново се връща, сезоните се сменят. Бяла тишина изгася огъня неутолим и в порите ми нахлува яснота. Бързо и ловко, от една стъпка в друга, сърцето бие в ритъм непознат и водата ме залива. Отварям широко гърди и поемам жадно въздух, а очите ми пробиват дупки в тихото небе. Нощта идва. Огън отгоре се изсипва и пари, краката ми не спират лудешкия си танц, водни струйки стичат се бавно на спирали, падат и изгарят, блясъкът на милион звезди раздира мрака, настръхвам и бягам, стъпка встрани и света се измества, въздухът ме обгражда, водата ме залива и отново дишам, свободен и див, луд и подпален изпълвам пространството с движение. Топлина пълзи по мен, вълните се разгръщат и без да мисля, без да знам, изпълнявам танца, който ми е предначертан.
Тишина.
Тъга. Мъгла в проблясък и взрив, крясък разгневен, от гърди кървави, изтръгва звук, обещание последно, за живота, любовта и съдбата тежка, желязо я посреща, огнена преграда, гняв избликва, жежко, нажежава, всичко се разтапя, полудявам, как ли не издържам, а мисълта ми пробива чернотата и експлозия, вик същността разцепва, всичко се разпада, но държа се накрай света, накрай брега, за една клонка необречена държа се и не пускам…
Защото тя е там, там е в светлина окъпана, в любов покръстена, с вяра облечена, с живот прокълната и подава ми ръка. Как да се протегна аз незная, но нейде вдън душа, намира се сила една, искрица, която пожар подпалва, и изригва през жили и плът, изгаря и преражда, спасява ме неясна синева, тичам и пръски ме обливат, дишам и въздух ме изпълва, скачам и летя, падам и пълзя, отново на крака вървя и бягам… Напред, но кой ли знае? Без посока и цел, само животинското ме води, плувам във вътрешността на вселената и излизам отново аз… Аз… Аз…. и аз бягам, тичам, скачам и летя, падам и отново пълзя, и Аз изгарям и прераждам се отново от пепелта на космоса… Разбивам се в прегради и събирам се пак, кости по – ефирни от вода и по – твърди от скала, звездите полудяват, изгарят и върху мен света събарят, жупел, огън, пещ, гори, заслепява всичките ми сетива, разтапям се вече и няма друг път, но появявам се отново и танцувам нотите на една мелодия позната и неясна, дръпва струните на душата и надига ме към светлината. Не виждам, не чувам, не усещам, не помирисвам, но викам, викам и света (със себе си събарям) разрушавам…
Пламъкът ме погълна.. Всичко отново се събра и Аз съм сега.

Постоянна връзка Вашият коментар