Последна битка
Детски глас сладко се над долината вдига… Тиха песен се през гори и поля разпростира… Невинни очи картина ужасна съзират. Мъже безстрашни, с пушки на рамо, на път са тръгнали, на път за свобода, за свобода и за смърт. Оставили едно семейство и една земя, забравили дом и деца, с погледи сурови към място съдбовно устремени, място на борба велика и на смърт достойна. Женски глас тихо въздуха раздира, черна мъка душите им прибира, изпраща майка своето дете, с песен кръщелна и вик гробовен. Слова прощални: „Живи се върнете!” И всичко друго е надежда.
А юнаците, без уплах и без страх, вървят напред с крачка смела, през студ и през мраз; вятър вие и дървета стенат, клони шибат и трещят, пращи земята и разцепва долината, облаци тежки слънце са закрили, небето плаче и сълзи чисти наште герои заливат, удари яростни света разтрисат, небо се люлее и природа тръпне. Спомен тежък, черно бреме върху рамене железни… Но стига вече! Стига търпяла е таз’ земя страдална мъченията страшни на поробители безумни! Стига гмеж нещастна по – низка от тревата сме били! Тичайте, левове, летете, соколи, към смъртта, на път за свобода! Вашта гръд безсмъртна пред куршуми безпощадни излагате и йощ веднъж за таз’ земя геройска кървите, кървите и умирате!
Ето, юнаците пристигат и черен ад съзират! Лети свинец, дървета кат’ посечени върху тревата лежат, кръв всичко е покрила, а пълчищата грозни вопъл последен надават, защото знаят, че тоз’ народ отчаян нивга веч’ ще се не прекърши, силом сломен, но духом силен! Пушки ектят, вятър вее, буря вилнее, природа стене, ордите нечовешки напред напират, а наши юнаци с гърди си левски атаките железни спират. Последна битка, тежък дъх прощален, смъртта им сладка единствена оттатък ги очаква. Но те се не предават – знаят, че цял народ на тях се уповава, на тях надеждата единствена предава и на техните души безсмъртни своя живот подарява.
Бавно месечината умира, вдън земя звезди пропадат, а небето пламнало в червено гори. Викове геройски се не чуват веч, ни пушките гърмят, ни в долината – ек. Останали без сила, войните свободни, с усмивка тиха на уста, на гибел неизбежна телом се предават. С горчива радост се надолу хвърлят, че дългът им смъртен вече никак не тежи. Но в таз минута славна, в историята давна, ‘га доказвахме се пред светът, че е свободата наший път, га облаците темни ни покриха и от слънцето ни скриха, тогаз, в този час най – тежък, светъл луч черний плащ проби и лицата мрачни светлината озари…
Меч блестящ слънцето разполови и вразите омразни тежко заслепи. Бял жребец възседнал, тъмен гордий силует, а зад него – братя техни, настръхнали и за борба готови, същински левове свирепи. Звяр и природа вият, земя и небо треперят, тресе се светът, страшен е на потисниците плачът. С викове гръмки хвърлят се герои могъщи върху пълчищата жалки, бягащи назад в ужаса си страшен – невиждали са те такива войни, които само с вик обръщат всеки нападател в бяг. Картина славна! Под светлина небесна тичат тез юнаци към свободата, сред другари свои, и те свободни вече! Кат орли хвърчат напред! Как трепери планината! Как велико еква долината! Тичайте, братя! Тичайте, юнаци! Тичайте към смъртта! Тичайте към свободата! Не сме вече ний народ поробен, свобода или смърт на камъка надгробен! Мъчителите наши вече знаят, техен иде сетен краят!
Детски глас тихо се над долината вдига. Очи свободни картина дивна и прекрасна съзират. Тишина прекрасна равнината покрила и планината нежно обвила както майка би своето дете закрила. Не сме вече ний рая покорна… остава ни само таз земя свободна..
Българският Poetry Slam 