Нашите тухли
Нашите текстове демек. 🙂 Това са всички творения, които нападнатите ни от интензивни творчески пристъпи болни мозъци ще измислят през десетилетията, що идат… Т.е. когато ни доскучее, може да пускаме по едно от тези Божи наказания върху невинните съзнания на нашите читатели. Всъщност текстовете, които ще сложим първи тук, са наистина креативни и интересни (което е голяма част от идеята). Авторът засега е само един – Sanguinis (от форума), този вулкан от творческа енергия 😀 Част от текстовете ще бъдат на английски и на немски, ако някой иска, може и на китайски (не обещаваме, че ще има популярност, но затова пък може да се окаже интересно за гледане 😀 ) По някое време ще прибавим и видео, за да усетите напълно магията на poetry slam. Приятно четене! 🙂
Wasser
Wasser. Was? Wasser – Was-ser. Wasser. Wie würde es sein, wenn ich Wasser wäre? Doch, ich bin Wasser. Im Wasser erschien ich auf dieser Welt. Aus Wasser wurde ich geboren, aus Wasser bin ich. Im Wasser lebe ich. Warum denn? Ich lebe doch auf einem festen Landstück! Dies aber schwimmt im Ozean, im Wasser.
Ich lebe… und die Zeit fließt. Wie Sand? Nein, wie Wasser. Die anderen Menschen sind auch Wasser. Sie leben, dann sterben sie. Der Regen fällt, dann verlässt er den Boden und geht hoch in den Himmel. Das Wasser wird Wolken. Die Menschen auch. Ein Teil des Wassers bleibt im Boden, ein Teil der Menschen leider auch. Sehen sie jetzt wie wässrig wir sind? Nicht nur wir sind aber Wasser, alles ist Wasser.
Ich lebe, ich atme. Das Wasser lebt, der Wind weht, es atmet. Das Meer ist groß, der Wind ist stark, das Meer atmet. Ich bin auf einer Segeljacht. Der Wind ist fast gegen mich. Die Wellen auch. Damit ich segle, muss ich die Wellen reiten. Ein kleiner Schritt nach oben, gegen den Wind, dann überspringe ich die Welle und das Boot lässt den Wind entwischen. Ein kleiner Schritt nach unten auf den Wind und schon ist der Schwung vorbei.
Die Wellen sind wie schwebende Gebirge. Damit man am besten segelt, muss man auf ihren Spitzen bleiben. Man segelt aber kaum auf den Wellen, man segelt fast immer gegen sie. Der Weg, auf dem man bleiben muss, um die besste Geschwindigkeit zu erreichen, ist immer sehr schmal.
Ich fragte einmal einen alten Seemann: „Wie kann man so etwas lernen? Wie viel Zeit braucht man?“ Und was sagte er mir darauf: „Einigen reichen 10 Minuten, um das alles zu fühlen, andere verbringen ihr ganzes Leben im Meer und können es nie begreifen.“
Ist denn unser Leben auf der Erde nicht wie eine Seereise? Niemand wird geboren mit dem Wissen, wie er leben soll, doch es gibt manche , die ihr ganzes Leben lang nie richtig leben können…
Ach, dieser Text klingt eigentlich „vertieft“. Einen philosophischen Roman wollte ich doch nicht verfassen, aber meine gedanken gossen sich auf die Blätter wie Wasser aus einem gestürzten Glas. Die Frage nach dem Sinn des Lebens bewegt uns alle. Blöde Menschen!
Wir sind doch einfach 75% Wasser. Genau wie die Gurken. Also, am Ende bleiben wir einfach nur Gurken…
Явор Стаменов
Серията от големия град:
Параноя
Участеното дишане на Свилен отекваше все повече и повече в собствените му уши. Потта се стичаше по лицето му, а широко отворените му очи, зелени на цвят, в момента с малки, стеснени от адреналина зеници, се взираха трескаво в пространството напред по улицата.
Свилен все още стискаше куфарчето си и бягаше през глава като гламав.
В един злощастен момент обаче, кракът му срещна едно младо и висококачествено варненско паве в резултат от което асфалтът получи страстна целувка…
Куфарчето се отвори… листите се разхвърчаха…
Свилен се обърна по гръб и запълзя заднешком.
-СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН! М-МАХНИ СЕ!!!!
Жената, вървяща бавно към него се усмихваше зловещо. Имаше дълги, прави мастиленочерни коси, бяла гладка кожа и дълбоки, пълни с мистерия очи… Носеше късо дамско кожено яке и черни прилепнали джинси.
Свилен погледна за миг жената право в очите и изпадна в истерия… хвана светкавично куфарчето с останалите листи, оставяйки разпиляните навън на произвола на вятъра, и полетя напред по посока дома си…
Утринното слънце вече галеше покривите на изпълнените с изкуство квартали на бившата социалистическа морска столица на България. Свилен беше притихнал и вървеше замислен, но спокоен по булевард Варненчик… Не бързаше за работа, имаше още половин час. Беше се лишил и от уединението в градския автобус – времето навън не беше за изпускане и сутрешна разходка пеша беше привлекателна идея за мнозина.
Скоро щеше да прикове погледа си върху голямата офис сграда на Express Bank, където работеше… Преди нея обаче нещо друго привлече вниманието му…
Обувките…
Има кал отпред… по дяволите шибания дъжд! Ако се наведа да я изчистя ще си намачкам панталона… а едно копче от ризата се разкопча… по дяволите ще закъснея, по дяволите не съм си платил тока… *цензура*
Свилен бягаше задъхан през площада пред офиса на банката… зад него бе жената.
Влезе в банката… сви по коридора, качи се в асансьора, слезе от асансьора, сви наляво, сви надясно, сви наляво, сви надясно, стига врата, отвори я, влезе през нея, излезе в друг коридор, премина го, сви наляво, отвори една врата, влезе в кабинета си…
Жената го чакаше на бюрото му.
-ТИ! Кога ще ме оставиш на мира!
-Когато си купиш новия Golf.
-Новият…
-Когато си изгладиш ризите…
-Ризите…
-Когато не ти викат за забавен доклад…
-Викане… ВИКАНЕ! МАХАЙ СЕ!
Свилен дотърча до бюрото, блъсна жената от стола, извади от джоба си ловна пушка – двуцевка и застреля жената… Тя се прикова върху двойния стъклопакет на прозореца, усмихна се и изстена за последно…
Свилен прибра пушката в портфейла си, наля си вода и отиде да си вземе кафе…
Жената се казваше Ноя. Свилен търсеше Пара.
Стрес
Сутрин утрин утрин утрин утрин утрин утрин
От Стрес стрес стрес стрес стрес стрес стрес стрес
На Стреш стреш стреш стреш стреш стреш стреш стреш
Ще спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли спреш ли
Грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни грешни
Ми ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни ни
Човече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече вече
Вечер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер чер
(чете се и вертикално)
Шизофрения
Шизо – Ши-та-на-би-я –- зо-що-то-ме-дра-зниш
Фре – фре-стъ-пник
Ни-ама-да-ме-лъ-жеш-ти-ме-не
Я-сно-ли-ти-е!
Саламура
Саламурата е хубаво нещо, хем салам, хем с мура.
Каква мура?
-Байкушева мура. Мурата на Байкуш демек.
-Мура Трио, мурата на Триo демек
-Мура Сандвич – Сандвич със салам. Салам! Сала-мура! Салам и Мура, мура и салам, значи тази мура ще да е !
Саламурата е мура сандвич със салам!
Затова й казвайте Мурсалам, което на узбекистански значи
МОЙ САЛАМ! МОЯ Е! НЕ Е ТВОЙ! АКО БЕШЕ ТВОЙ ЩЯХ ДА ТИ ГО ВЗЕМА! АМА НЯМА ДА МИ ГО ВЗЕМЕШ ТИ ОТ МЕН ЩОТО Е МОЙ!
От кой град сте?
-От Виена…
-Essen Sie doch Käse!
Романтика!
Романтиката е хубаво нещо.
Има в себе си много неща!
Първо – ром, кой не обича ром
Второ, Рома – кой не обича Рома!
Трето – Роман – кой не е чел поне един
Четвърто – Романт – е тва не го знам кво е
Пето – Романти – един романт -> трима романти
Шесто – Романтик – еххх колко много обичам розите!
Седмо – Романтика – тика тика тика тика тика тика романт!
Идиот!
Иди
Иди си
Иди си от
И ти си идиот
Иси ди от
Иди си бе
Иди си ще ти дам бакшиш!
Бака на японски значи идиот
Шиш на български значи, че си идиот.
Шиш кебап, значи че си дебел идиот!
Може да си слаб, ама пак да си дебел идиот!
Как не го разбра това бе?
Идиот!
Иван обърна скарата и се потупа по шкембето! Повика жена си, тя хапна от шиша и Иван й каза, че е бака.
-Баба?
-Не бе, БА-КА. Бака, Митко знае японски! Бака!
-Една бака зеле, даммм разбирам, тия японци не били толко сложни!
-Те са идиоти! Четат си книгите наобратно!
-Хахаххаха една бака идиоти са! Дай кюфте!
-На!
-Заповядай са казва бе, простак!
-Проста си ти!
-Идиот!
Идиш… от… село… у големи… град…
Иди си… на … село… там бъди… идиот….
Оттттттттттттт
Кюфтето изгоря!
-Идиот…
Когато бях малък!
Когато бях малък, носех очила!
И сега нося.
Когато бях малък другите деца ми чупеха очилата.
Сега сам си ги чупя.
Когато бях малък с другите деца се биехме… или те ме биеха… ама после и аз тях.
Сега сам се бия. Бия се по главата докато мисля, бия се по краката докато ходя, бия се по ръцете докато ям, бия се по устата докато говоря…
Когато бях малък, играех с играчки – с колички и войници.
Сега играчките си играят с мене. Искам да си купя яхта, е не е кола ама пак е возило.
Ако ме срешне някой разярен войник, сигурно ще ме убие, още повече ако е полицай, да не говорим пък ако е българин!
Когато бях малък, играех на криеница…
И сега играя на криеница, крия се от мене си!
Когато бях малък, мама ми четеше книжка.
Сега те мене ме четат, да не ми мислите, че аз тях ги чета!
Когато бях малък имах, трябваше да се прибирам в осем.
Сега трябва да се прибирам в десет!
Когато порасна с още една година, не трябва да се прибирам!
Кой ще ме накара!
Когато бях малък, носех дрехи!
Сега те мене ме носят!
Когато бях малък брат ми си играеше с мене.
Сега той си играе със себе си.
Когато бях малък, гледах детски филмчета.
Сега не ги гледам. Не че не са ми интересни, ама какво ще си помислят всички, ако им кажа че гледам Сънчо! Така е гледам Сънчо!
Когато бях малък слушах детски песнички.
Сега слушам възрастни песнички, че бая са стари те, има някои чак от 60-те!
Когато бях малък…
А сега съм на 17.
Българският Poetry Slam 